Чтение онлайн

— Да тръгваме — прекъсна я Холис. — Довиждане, госпожо Келъм. Ще се видим, преди да си тръгна.

— Надявам се, полковник.

— Ще се постарая.

Той хвана Лиза за ръката и я поведе надолу към антрето, откъдето си взе мушаменото наметало и филцовата шапка.

— В тия дрехи приличаш на шпионин.

— Не, онова синьо манто и кепето са шпионската ми униформа.

Излязоха навън под едва светещото слънце. Беше влажно и студено, температурата беше под нулата и тук-там из двора все още имаше местенца, покрити със снега, който падна преди няколко дни. Излязоха през задната врата точно до военните жилища и Холис я попита:

— Къде искаш да отидем?

— Където и да е. Просто ми се ще да се поразходим като туристи. Да повървим по улица „Горки“, хванати за ръка, да влезем в някое малко кафе, да пийнем капучино и да хапнем тортичка.

— Няма подобни кафета нито на „Горки“, нито на която и да е друга улица в Москва.

— Ще си въобразяваме, че има.

— Добре.

Тръгнаха из улиците на стария квартал „Пресня“, минаха покрай някакъв паметник на войник край барикада, после покрай друг с надпис „Паветата — оръжие на пролетариата“. Наблизо видяха обелиск, издигнат в памет на героите във въстанието през 1905 година.

— Колко романтично! — каза Холис. — Мога ли да те целуна на площада до обелиска?

— О, стига си се подигравал. Романтиката е в сърцето, а не в камъка или в мрамора, не е дори на Виа Венето.

— Добре казано.

— Както и да е, но аз изпитвам някаква странна привързаност към този град и неговите жители.

— Някои от неговите странни хора сега ни следят. Естествено знаеш какво значи слухари на посолството, нали?

— Да, знам. Следят ли ни наистина? — и тя се огледа.

— Да.

— Сигурен ли си? Мисля че никога не са ме следили.

— Не може да бъде. От време на време решават да проследят някого. Но що се отнася до военните аташета, сякаш са се залепили за тях. Ей сега ще им се измъкнем. Много е лесно в метрото. Само ме следвай. Ето ти пет копейки.

Тръгнаха по улица „Крепостен вал“, влязоха в метростанцията на улица „1905 година“ и взеха първото влакче, което пристигна. Седнаха в полупразния вагон и Холис каза:

— Ще трябва да се прехвърлим няколко пъти, за да им се измъкнем.

— Добре. Но какво като ни следят? Та ние нищо не правим?

— Въпрос на принцип. А пък те може все още да ни пазят стая в Лефортово.

— О!

Пътуваха по посока към центъра и на няколко пъти слизаха и се качваха в последния момент на най-оживените станции, после взеха линията „Проспект Мир“, водеща към северния край на града.

— Загубихме ги на спирка „Площад на революцията“ — каза Холис.

Тя седеше до него в почти празния вагон.

— Откъде знаеш?

— Видях ги да се оглеждат в недоумение на перона, докато нашето влакче потегляше.

— Ама ти си знаел как изглеждат?

— Надявам се, да.

— Това се казва професионализъм. Толкова романтично. Да бягаш от агентите на КГБ. — Тя погледна часовника си. — Почти един часът е. Умирам от глад. Чий ред е да черпи?

— Доколкото си спомням, ти забрави да платиш в Лефортово. Така че е твой ред.

— Добре. — Тя хвана ръката му. — Знаеш ли, Сам, моята шефка — Кей Хофман, казва, че не трябва да се забърквам с женени мъже.

— Така ли? Тя да не би да води рубрика за даване на съвети?

— Не се шегувай! Тя е жена с опит…

— Чувал съм.

— И ми е нещо като наставничка. Каза, че женените мъже или се връщат при жените си, или са с теб само временно и после се захващат с друга.

— Това е станция „Космос“. Следващата е в гората. Да слезем тук.

Излязоха от метрото и Холис я поведе по проспект „Мир“ към хотел „Космос“.

— На обяд ли ще ме водиш? — попита Лиза.

— Не.

Влязоха в хотела и Холис отиде до бюрото на Интурист. Малко трудно, но успя да наеме кола и шофьор, като плати предварително с долари.

— Къде отиваме? — попита Лиза.

— Изненада.

Мъж на около 30 години, облечен развлечено, им се представи като Саша и ги поведе навън към една черна волга. Холис написа нещо на руски на лист хартия и го подаде на мъжа. Саша го погледна и поклати глава. „Нельзя“, каза той, използвайки една от най-използваните думи в руския език, което значи не е позволено. „Нет.“

Холис му подаде 10-доларова банкнота и каза на руски:

— Хайде, вземете. Никой няма да разбере.

Саша погледна Холис, взе десетачката и запали волгата.

— Добре.

Лиза се пъхна до Холис и го хвана под ръка.

— Нарушение на пътния лист я злоупотреба с валута. Този път надмина себе си.

Холис забеляза, че волгата, както всички други руски таксита, в които се бе качвал досега, бе мръсна. Поеха на север по проспект „Мир“, излязоха на околовръстното шосе и потеглиха на югозапад по най-външния кръг около Москва. В покрайнините все още имаше сняг и огромните пространства иглолистни гори бяха посипани с бял прашец.

Саша излезе на магистралата Минск — Москва. Лиза се обърна към Холис:

— Да не би да ходим в Бородино…?

Холис се усмихна.

— Моля те.

Слязоха от магистралата, тръгнаха по един павиран път с две платна и се озоваха в едно доста голямо село с дървени къщи отпреди революцията.

— Къде сме?

Холис кимна към жп гарата и Лиза прочете: „Переделкино“. Целуна Холис по бузата.

— О, ти си невероятен.

— Трябва да попитам къде е гробището — каза Саша на руски.

Колата спря и той се обърна към едно момче на колело, което минаваше покрай тях. Момчето им посочи.

— Ей по оня път. Лесно ще разпознаете гроба му. Там винаги има младежи.

Саша подкара колата по тясна уличка през селото и скоро отново излязоха сред полето. Отстрани на пътя имаше малка борова горичка, а пред нея — няколко брези, обградени с ниска тухлена стена. Саша спря. Холис и Лиза слязоха и влязоха през един малък проход в стената.

Вътре имаше около десетина момичета и момчета. Бяха заобиколили покритата със сняг надгробна плоча, в която бе издълбан образът на поета с надпис „Борис Пастернак, 1890–1960“. На снега лежаха свежи цветя, а младежите си подаваха книжка на Борис Пастернак и четяха стиховете му. Не обърнаха много внимание на Лиза и Холис, но едно от момичетата им посочи книгата въпросително и Холис отговори на руски: