Школа за магии (Книга първа)
Шрифт:
— Организирали сме чудесно парти във ваша чест, полковник.
— Да, виждам. Много съм поласкан. Отначало си мислех, че по-скоро хората ще предпочетат да наблюдават смяната на караула пред мавзолея на Ленин, отколкото да дойдат тук.
Мартиндейл сякаш не долови шегата и продължи:
— Сигурно сте наясно, че поради обстоятелствата, при които напускате страната, не сме поканили никой от вашите познати от съветските военновъздушни сили, нито пък някой друг съветски държавен служител.
Холис си помисли, че това бе повече от очевидно.
— Нямахте желание да ги храните, нали?
— Освен това не изпратих покани и на никое от другите посолства, за да не ги поставям в конфузно положение.
— Много сте съобразителен.
— Въпреки всичко обаче неофициално поканих приятелите ви, заемащи вашата длъжност в посолствата на Британия, Канада, Австралия и Нова Зеландия.
— Ние, англосаксонците, трябва да се поддържаме и да се съюзяваме срещу славянските орди.
— Да, прав сте. Ще се отбият и някои други военни аташета на страни от НАТО, за да ви пожелаят на добър път.
— Искате да кажете, че ще дойдат моите приятели разузнавачи от всички останали страни, които са в лоното на християнството? Надявам се, че сте поканили и ирландците.
— Да, поканих ги. Най-добре всичко да бъде съвсем неофициално, за да не си мислят нашите домакини, че ги обиждаме.
— Но ние наистина ги обиждаме. Да не мислите, че ако ме бяха изритали от Англия или Ботсуана, щях да дам каквото и да е парти?
— Ами от гледна точка на протокола…
— Къде е барът?
— В оня ъгъл, ей там. Поканил съм и журналисти — около трийсетина, и техните половинки. Повечето от тях ще се отбият, но няма да задават въпроси.
— Добре обмислено.
— Обясних всичко това на госпожица Роудс и тя го прие с разбиране.
— Какво се очаква от мене — да скърбя и да се покая ли?
— Не, просто това ми е работата.
— А сега мога ли да отида вече при бара?
— Бих искал да се възползвам от възможността да изразя своите най-добри пожелания към вас и възхищението си от работата, която свършихте тук.
— Благодаря. Аз…
— Това бе най-доброто, което можеше да се направи при създалите се обстоятелства. — И той махна с ръка към залата.
— Вижте, не са ме хванали да шибам някой милиционер. Просто ме хванаха да шпионирам. Не е голяма…
— Посланикът и съпругата му също ще се появят, но няма да се задържат дълго, защото имат и друг ангажимент.
— Пиян ли сте?
Мартиндейл се ухили и лицето му се разкриви.
— Пийнах няколко.
Холис се засмя. Мартиндейл го хвана под ръка.
— Елате с мен.
Холис бе отведен в предната част на залата за приеми, където имаше подиум и катедра с микрофон на нея. До едно пиано се беше изправил квартет музиканти любители. Холис се сети, че навремето това пиано бе в официалното жилище на посланика и някакви вандали го бяха раздрънкали няколко часа преди представлението на Владимир Фелтсман — известен пианист, еврейски дисидент. КГБ бе силно заподозрян и Алеви изпрати копие от сметката за поправка на пианото до Лубянка. Някакъв мръсник оттам им изпрати следния отговор: „Чекът е в пощенската кутия.“
Холис се качи на подиума. Лиза го последва, придружена от секретарката на Мартиндейл. Двамата си размениха леки усмивки.
Мартиндейл кимна към оркестъра и те изсвириха няколко акорда, които привлякоха вниманието на всички присъстващи. Мартиндейл почука с пръст по микрофона и заговори:
— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте на това мило тържество. Да ви представя виновниците за нашето събиране — полковник Сам Холис и госпожица Лиза Роудс.
Последваха ръкопляскания и Холис видя доста глуповати усмивки. Очевидно всички бяха във весело настроение.
— Длъжен съм да ви припомня — каза Мартиндейл, — че тази зала не е обезопасена и че всичко, което казвате, се подслушва от сградата отвъд улицата. Така че ви съветвам да внимавате какво говорите, да не подмятате обидни забележки по адрес на нашите домакини и да не забравяте, че експулсирането на полковник Холис и госпожица Роудс е голям позор за всички нас.
Някои в залата се подсмихнаха.
Мартиндейл се протегна назад, измъкна иззад катедрата две парчета син сатен, разгъна ги и ги вдигна във въздуха. Всички се изсмяха. Холис видя, че това бяха две от ония ленти, с които се препасват посланиците при определени случаи. Тези естествено бяха фалшиви. На тях с лъскави червени букви бе написано: „Персона нон грата“.
Лиза затисна устата си с ръка и се изсмя.
Мартиндейл се обърна към тях и съвсем тържествено, както изискваше церемонията, препаса лентите през гърдите им. После обясни по микрофона:
— За сведение на дипломатите, които не знаят латински, „персона нон грата“ означава „човек, който не прекланя глава“.
Лиза пошушна на Холис:
— Страшно съм изненадана.
— Благодари се, че Мартиндейл не ти закачи някоя алена буква „П“*.
[* Прави се аналогия с романа „Алената буква“ от американския писател Натаниел Хоторн 1804–1864, в която буквата „П“ е символ на прелюбодеяние. — Б.пр.]
— На мене ли трябва да я закачи? Ами на тебе?
Мартиндейл обяви:
— Преди да започнем с музиката и танците и най-вече преди да се появи посланикът със своята съпруга, ще дам думата за благодарствени речи и поднасяне на награди. Бих искал да ви представя другаря Владимир Слизистмиш, който ще поднесе първата награда.
Хората, които разбираха руски, се изсмяха, като чуха думата, която означаваше „слизест, лигав“.
В залата влезе един от младите консулски съветници — Гари Уорник, облечен в кафяв костюм, който му бе с няколко номера по-голям. Косата му бе зализана назад, на ризата му бе нарисувана червена вратовръзка и беше бос. В залата избухна силен смях.
Уорник се качи на подиума, целуна почти във въздуха Холис по двете бузи, после удостои Лиза с дълга целувка по устата. Холис помисли, че вечерта ще бъде дълга и отегчителна.
Уорник се обърна към публиката:
— Другарю Американска свиня, благодаря, че мене тук поканил. Сега аз поднесе награда на полковник Холис.
Мартиндейл отведе Холис до подиума, а Уорник започна с гръмкия си глас:
— Полковник, по заповед на централния комитет аз вас награждава за системно неизпълнение ваша норма с орден „Лимон“. — Уорник окачи около врата на Холис червена панделка, на която висеше една круша, и поясни: — Съжалявам, няма лимони.
— Разбирам.
Всички започнаха да ръкопляскат. Уорник направи знак на Лиза да се качи на подиума.
— А вас, сексапилна дамо, по заповед на централния комитет аз награждава с медал „Социалистическа погача“, защото вие цяла година спали в килер. — Уорник бръкна в сакото си и извади още една червена панделка, на която бе закачен червен пластмасов будилник. — Това вас събуди, когато вие трябва напуска наша страна.
— За мен беше чест да изпълня дълга си — отговори Лиза.
Уорник се възползва от възможността да я целуне още веднъж страстно по врата.