Чтение онлайн

— Искаш да ги спра ли?

— От „Таймс“ са поели нещата в свои ръце — продължи Фелдман. — Ще пуснат историята още утре или в неделя. Какво знаят те?

— Защо мен питаш? Слушайте, възможно е да имат копие от досието. Не е много вероятно, но е възможно. Но не са говорили с момичето. Тя е наша, ясно ли е?

— Надяваме се — процеди през зъби Краутхамър.

Фелдман потърка очи и се загледа в тавана.

— Да приемем, че имат копие от досието и знаят, че тя го е написала, а сега е изчезнала. Не могат да го потвърдят в този момент, но няма да се побоят да го споменат, без да се цитира името на Матис. Знаят, да речем, че Калахан й е бил преподавател покрай другото, донесъл е досието тук и го е дал на стария си приятел Верхик. Сега те и двамата са мъртви, а тя бяга и се крие. Доста добра история, не смяташ ли, Грей?

— Направо си е голям удар — изсъска Краутхамър.

— Това са трошици в сравнение с онова, което предстои да се разкрие — поклати глава Грей. — Не искам да пускам нищо сега, защото това е върхът на айсберга и ще възбуди любопитството на всеки вестник в страната. Нямаме нужда да ни се стоварят хиляда репортери на главата.

— Аз казвам да пуснем материал — продължи да упорства Краутхамър. — Ако не успеем, „Таймс“ ще ни удари в земята.

— Не можем да го пуснем — каза Грей.

— Защо не?

— Защото аз няма да го напиша, а ако някой друг оттук го напише, тогава губим момичето. Много просто, нали? Тя в момента точно се чуди дали да вземе някой самолет и да напусне страната. Една грешка от наша страна, и дим да я няма.

— Но тя вече си изпя песничката — каза Кийн.

— Дадох й дума, ясно ли е? Няма да напиша нищо, докато не вържем така нещата, че да можем да назовем Матис. Много е просто.

— Ще я използваш, нали?

— Тя е моят източник. Но не е в града.

— Ако в „Таймс“ имат досието, тогава знаят за Матис — прекъсна го Фелдман. — А ако знаят за него, обзалагам се, че се скъсват от бачкане да го потвърдят. Ами ако ни изпреварят?

— Ще си седим кротичко на задниците и ще изпуснем най-голямата сензация, за която съм чувал от двайсет години насам — изгрухтя с отвращение Краутхамър. — Аз казвам да пуснем каквото имаме. Може да се плъзгаме само по повърхността, но и така си е страшна история. Сега е моментът.

— Не! — заяви Грей. — Няма да я напиша, докато не я имам цялата.

— И колко време може да отнеме това? — попита Фелдман.

— Може би седмица.

— Не разполагаме с цяла седмица — отсече Краутхамър.

Грей се бореше отчаяно.

— Ще разбера какво знаят в „Таймс Пикаюн“, само ми дайте четирийсет и осем часа.

— Ще пуснат нещо утре или в неделя — повтори Фелдман.

— Да пускат. Обзалагам се на колкото искате, че ще бъде същата история, вероятно със същите снимки от документите им. Вие, извинете, отивате твърде далеч в предположенията си. Допускате, че те имат копие от досието, но оная, която го е написала, няма такова. И ние нямаме. Нека да изчакаме и да видим какво ще напишат, после ще продължим от там нататък.

Редакторите се спогледаха: Краутхамър клатеше глава в безсилие, а Кийн беше угрижен. Но шефът бе Фелдман и той каза:

— Добре. Ако пуснат нещо сутринта, ще се срещнем тук на обяд и ще го погледнем.

— Чудесно — възкликна Грей и се отправи към вратата.

— Гледай да действаш по-бързичко, Грантам — подвикна подире му Фелдман. — Не можем да го протакаме още дълго.

Грей Грантам беше вече изчезнал.

Лимузината се движеше бавно по околовръстното шосе. Имаше задръстване. Както обикновено. Беше тъмно и Матю Бар четеше на светлината на лампичката отгоре. Коул пиеше перие — предпочиташе я пред всички други марки газирана минерална вода — и се взираше навън. Бе запомнил досието наизуст и можеше просто да го обясни на Бар, но искаше да види реакцията му.

Бар въобще не реагираше, докато не стигна до снимката. Видя я и бавно поклати глава. После я остави на седалката и се замисли.

— Много гадно — заяви накрая.

Коул изпуфтя.

— Какво вярно има в тая работа? — запита Бар.

— И аз бих искал да знам.

— Кога го видя за първи път?

— Миналия вторник. Дойде от ФБР в един от ежедневните им доклади.

— Какво каза президентът?

— Не беше много въодушевен от него, но причини за тревога нямаше. Просто още една безумна хипотеза. Така си помислихме тогава. Той говори с Войлс и Войлс се съгласи да не се занимава с него известно време. Сега вече не съм толкова сигурен.

— Искаш да кажеш, че президентът е помолил Войлс да не почва разследване, така ли? — произнесе бавно всяка дума Бар.

— Да.

— Е, това твърде много прилича на престъпление срещу правосъдието, ако приемем, разбира се, че досието се окаже вярно.

— И какво ще стане, ако е вярно?

— Тогава президентът ще си има проблеми. Имал съм една присъда за такова нещо, така че ми е ясно как се процедира. Твърде широко понятие и много лесно се доказва. Ти също ли си вътре?

— Е как мислиш?

— Тогава и ти ще си имаш проблеми.

Двамата замълчаха, вперили погледи навън. Коул се бе сетил за тая опасност, но искаше да чуе и мнението на Бар. Съдебните обвинения не го тревожеха. Президентът бе разговарял един път с Войлс, съвсем кратко, бе го помолил за момента да насочи вниманието си другаде и това бе всичко. Едва ли можеше да се приеме като наказуемо престъпление. Но Коул ужасно се притесняваше за следващите избори и ако се раздухаше скандал, в който е замесен Матис — направил едно от най-големите дарения — щеше да означава направо катастрофа. Прилошаваше му само от мисълта за това: човек, когото президентът познаваше и от когото бе взел милиони, бе платил да убият двама членове на Върховния съд, за да може неговият приятел президентът да назначи по-отстъпчиви съдии, та той да си извади нефта без проблеми. Демократите щяха да се търкалят по улиците от радост. Всяка подкомисия в Конгреса щеше да настоява да изслуша замесените лица. Всеки вестник в страната щеше да пише за тая история ден след ден в продължение на година. Министерството на правосъдието щеше да бъде принудено да проведе разследване. Коул щеше да бъде принуден да поеме вината и да си подаде оставката. По дяволите, щеше да стане така, че всички в Белия дом, с изключение на президента, да си заминат.

Беше някакъв кошмар с грандиозни размери.

— Трябва да разберем дали досието е вярно — заяви Коул, обърнат настрани към прозореца.

— Щом измират хора, значи е вярно. Посочи ми по-убедителна причина да бъдат убити Калахан и Верхик.

Друга причина нямаше и Коул го знаеше.

— Искам да свършиш нещо.

— Да намеря момичето.

— Не. Или е мъртва, или се е свряла в някоя дупка. Искам да поговориш с Матис.

— Да, да, сигурно номерът му е в указателя.

— Ти можеш да го откриеш. Трябва да установим връзка, за която президентът да не знае нищо. Но първо да видим колко от цялата тая работа е истина.

— И ти мислиш, че Виктор ще ми се довери и ще сподели с мен всичките си тайни?

— Да, в края на краищата. Спомни си, че ти не си ченге. Да предположим, че е вярно и той си мисли, че ще бъде разкрит. Отчаян е и започва да избива хора. Защо пък да не му кажеш, че пресата се е докопала до досието и че краят е близък, и че ако смята да изчезне, сега му е времето? Идваш при него от Вашингтон, нали така? С информация отвътре. От президента. Поне той така ще си помисли.

— Добре. И какво ще стане, ако той каже, че е вярно? Какво ще правим ние?