Чтение онлайн

— Тя ще използва Убийцата — обяви херцогинята на Рочел, намествайки коня си до тях.

— Разбира се, Ваше Благородие — соколджията се поклони и направи бързо движение с ръка. Притича слуга, върху чиято ръка имаше голяма птица с качулка.

— Ръкавицата ви, милейди — рече соколджията, подавайки и ръкавица от лосова кожа.

— Сложи си я на лявата ръка, скъпа — рече херцогинята с окуражителна усмивка и палаво пламъче в очите.

Амилия усети как сърцето и потрепва, докато нахлузваше ръкавицата.

— Протегни ръка, мила. Далеч от лицето си — напъти я лейди Женвиев.

Соколджията взе хищната птица от слугата и я донесе. Ястребът бе великолепен, заслепен от кожена качулка с късо декоративно перо. Докато бе предавана на Амилия, Убийцата разпери масивните си криле и приплясна два пъти, а мощните нокти се обвиха около ръкавицата. Птицата беше по-лека от очакваното и за Амилия не представляваше проблем да я държи. Но сега страхът от птицата измести този от падане. С ужас гледаше как соколджията омотава ремъка около китката и, привързвайки я към сокола.

— Красива птица — каза някакъв глас.

— Да — отвърна Амилия. Виждайки сър Бректън да застава от лявата и страна, тя си помисли, че ще припадне.

— Принадлежи на херцогинята на Рочел. Тя… — Амилия се обърна. Херцогинята я бе изоставила. Паниката стисна стомаха и с клещите си. Колкото и дружелюбна да беше лейди Женвиев, Амилия започваше да подозира, че жената се наслаждава да я тормози.

Опита се да се успокои, застанала лице в лице с единствения мъж на света, когото искаше да впечатли. Придържаща птицата с едната си ръка, а с другата хванала юздите, Амилия внезапно осъзна, че носът и тече заради студа. Нещата определено не можеха да се развият по-зле. Тогава, като че боговете бяха чули мислите и, те отговориха чрез гласа на главния ловджия.

— Всички напред!

Мили Марибор!

Конят се препъна на замръзналата земя, нарушавайки равновесието и. Рязкото движение стресна и Убийцата, която разпери огромните си криле, за да се спаси. Привързан към китката на Амилия, ястребът дръпна ръката и. Може би щеше да остане в седлото — ако не бе настоятелността на птицата.

Амилия извика, падайки към задницата на коня, превръщайки кошмарите си в реалност. Ала преди да се строполи от седлото, внезапно спря. Сър Бректън я бе уловил през кръста. Макар да не носеше броня, ръката му беше на допир като стомана — солидна и непоклатима. Той внимателно я издърпа обратно. Птицата приплясна още два пъти с криле, сетне се успокои и отново се вкопчи в ръкавицата.

Бректън не каза нищо. Задържа здраво Амилия, докато тя отново се намести стабилно на седлото и опре крак в дъсчицата. Ужасена и поаленяла от срам, тя не го погледна.

Защо точно пред него трябваше да се случи!

Не искаше да открие на лицето му същата снизходителна усмивка, която бе виждала толкова много пъти у другите. На път да се разплаче, отчаяно и се прииска отново да е в двореца, в кухнята, където да мие съдове. В този момент предпочиташе да се изправи срещу Едит Мон — или дори отмъстителния и дух — вместо да се унижава пред сър Бректън. Чувствайки напора на сълзите, тя стисна зъби и пое дълбоко дъх в опит да се задържи.

— Има ли си име?

Думите на сър Бректън бяха тъй неочаквани, че Амилия ги прехвърли двукратно в ума си, преди да разбере питането му.

— Убийца — отвърна тя, благодарейки на Марибор, че поне гласът и прозвуча стабилно.

— Звучи… подобаващо — настъпи кратка пауза, преди да продължи. — Прекрасен ден, нали?

— Да — тя възложи на мозъка си да измъдри още реплики, но той не роди нищо.

Защо говори така? Защо се интересува от времето?

Рицарят въздъхна дълбоко.

Поглеждайки го, тя откри, че той не се усмихва, а изглежда тормозен от нещо. Очите им неочаквано се срещнаха, докато тя изучаваше лицето му и той моментално погледна настрана. Пръстите му барабаняха маршов ритъм по лъка на седлото.

— Но е студено — рече той, добавяйки бързо. — Би могло да бъде и по-топло, не смятате ли?

— Да — отвърна тя, осъзнавайки, че звучи като идиот с еднословните си отговори. Искаше да каже повече неща. Искаше да блесне като остроумна и интелигентна, но умът и бе не по-малко застинал от земята.

Амилия го улови да поглежда отново към нея. Този път той поклати глава и въздъхна още веднъж.

— Какво? — запита уплашено тя.

— Не зная как го правите — рече той.

Искрената възхита в очите му само я обърка допълнително.

— Яздите странично боен кон с огромен ястреб, кацнал на ръката ви, а пак съумявате да ме накарате да се чувствам като оръженосец в дуел. Милейди, вие сте немислимо чудо. Възхитен съм.

Амилия се вторачи в него. Осъзнавайки това, тя нареди на очите си да се извърнат, ала те нея послушаха. Бе лишена от думи, с които да говори. Ала това не бе от особено значение, тъй като не и бе останал и дъх, с който да отговори. Дишането не изглеждаше важно в този момент. Насилвайки се да поеме въздух, Амилия осъзна, че се е усмихнала. Секунда по-късно знаеше, че и сър Бректън е забелязал това, защото рязко спря да барабани с пръсти и се намести на седлото.

— Милейди — рече соколджийският прислужник, — време е да пуснете птицата си.

Амилия погледна към ястреба, чудейки се как точно да стори това.

— Бих ли могъл да помогна? — попита сър Бректън. Той свали качулката на Убийцата и я развърза.

С жест слугата и показа какво се очаква от нея и Амилия повтори движението му, рязко вдигайки ръка нагоре. Убийцата разпери огромните си криле, оттласна се и се издигна. Ястребът не спря да набира височина, докато не остана да кръжи директно над главите им. Докато проследяваше с поглед птицата, Амилия забеляза погледа на Бректън върху себе си.

— Вие нямате ли птица? — попита тя.

— Не. Не очаквах ловът да бъде със соколи. Ако трябва да съм честен, не бях ловувал от години. Бях забравил радостта — до този момент.

— Значи умеете?

— Разбира се. Като млад ловувах из полетата на Чадуик. Баща ми, брат ми Уесли и аз по цели седмици преследвахме птици и гризачи.

— Ще си помислите ли зле за мен, ако ви кажа, че това беше първият ми път?

Лицето на Бректън стана сериозно, което я хвърли в ужас, продължил докато той не каза:

— Милейди, ще си помисля зле за вас в деня, в който слънцето не изгрее, реките спрат да текат, а ветровете — да веят.

Тя се опита да скрие нова усмивка. Този опит също се провали — и още веднъж Бректън я забеляза.

— Вероятно можете да ми помогнете, защото всичко това ме обърква — Амилия обхвана с размах околностите.

— Просто е. Птиците изчакват — вият се в небето и очакват атаката. До голяма степен подобно на войниците, които се подготвят за битка. Враговете ни са хитри. Те се крият в полето между нас и реката. Оформяйки линия с конете, ловджията се е подсигурил, че плячката няма да дойде насам, което, естествено, тя би сторила — би подирила безопасността на дърветата — ако ние не бяхме тук.