Чтение онлайн

Мерик се приведе напред.

— Познавам те — или поне твоя тип. Изпитваш съмнения. Не мислиш за правилно да убиеш невинен човек. Срещнал си Бректън. Той е забележителен. Такъв, какъвто ти би искал да бъдеш. В момента се мразиш, мразиш и мен, защото мислиш, че и аз съм забъркан. Само че не съм. Не участвам в това — като изключим предложението ми да получиш принцесата. Независимо дали искаш да ме убиеш или благодариш за това, бих искал само да изтъкна, че тогава ти заплашваше да избиеш всички присъстващи.

— Ако не си забъркан, тогава защо си тук?

— Имам нужда от Ройс да се заеме с друга моя задача — много важна — а той ще бъде по-малко желаещ да го стори, ако ти умреш, което ще се случи, ако не убиеш Бректън. Ако обаче си изпълниш обещанието, всичко ще се подреди. Така че дойдох да потвърдя онова, което и ти самият знаеш, което и Ройс би ти казал, ако беше тук. Трябва да убиеш Бректън. Не забравяй, че заменяш живота на най-опитния враг на Меленгар за неговата принцеса и лидера на националистите. Заедно те могат да възкресят съпротивата. Да не забравяме и произхода ти. Това е твоят шанс да поправиш грешката на баща си и да успокоиш духа му. Ако не друго, не дължиш ли поне толкова на Данбъри?

— Откъде знаеш за това?

Мерик само се усмихна.

— Самодоволно копеле си, а? — Ейдриън го прониза с поглед. — Но не знаеш всичко.

Ейдриън посегна да направи ход, но Мерик вдигна ръка и го спря.

— Каниш се да вземеш топа ми с офицера си. Сетне ще вземеш другия с царицата. Как би могъл да се въздържиш? Напълно незащитени. Тогава ще си особено доволен от себе си. Ще си мислиш, че изобщо не играя толкова добре, колкото си очаквал. Ала не осъзнаваш, че печелейки материал, си отстъпвал систематично контрола върху дъската. Имаш превъзхождащи сили, но ще откриеш твърде късно, че не можеш да поведеш ефективна атака. Аз ще пожертвам царицата. Ти няма да имаш избор и ще я убиеш. Тогава ще бъда в отлична позиция да атакувам царя ти. Накрая ще си взел офицер, два топа и царицата ми, но нищо от това няма да има значение. Ще те матирам, премествайки другия си офицер на E7.

Мерик се изправи и пое към вратата.

— Ти вече си загубил, ала ти липсва визията да го проумееш. Това е проблемът ти. Аз, от своя страна, не страдам от този конкретен недостатък. За твое собствено добро, заради Ройс, за Ариста, Гаунт, дори заради баща си — трябва да убиеш сър Бректън. Лека нощ, Ейдриън.

Небето бе заоблачено, денят беше сив, а вятърът се грижеше на публиката да е особено студено. Ала днешната тълпа бе най-голяма и най-шумна от всички турнирни дни досега. Целият имперски двор, както и по-голямата част от града, не искаха да пропуснат спектакъла. Всеки инч от скамейките бе зает, море от тела притискаше оградата. На полето бяха останали само синьо-златната шатра на сър Бректън и зелено-бялата на сър Ейдриън.

Ейдриън пристигна рано сутринта, придружен от Ренуик, който веднага се зае да нахрани и вчесва Злонамерен. Боецът не искаше да остане в палата и да рискува среща с Бректън, Амилия или Мерик. Искаше да остане насаме и този ден най-сетне да отмине.

— Ейдриън! — викна странно познат глас. Зърна мъж сред тълпата, който му махаше, а въоръжен с пика стражник стоеше пред него. — Аз съм, Ръсел Ботуик от Далгрен!

Оставяйки Ренуик да довърши подготовката на Злонамерен, Ейдриън се приближи до оградата, за да погледне по-добре. Дворцовите му сенки го последваха.

Здрависа се с Ръсел. Жена му, Лина, и синът му Тад, стояха до някогашния селски домакин. Зад тях бе застанал Дилън Макдърн, селският ковач, който някога бе помогнал на Ейдриън в издигането на клади срещу чудовището.

— Пусни ги — обърна се Ейдриън към стражника.

— Виж се само! — възкликна Дилън, докато се провираха през оградата, за да последват Ейдриън към шатрата му. — Жалко, че Терън не е сред нас. Щеше да се фука, че бил получавал уроци по фехтовка от турнирен шампион.

— Още не е сигурно, че ще стана шампион — мрачно отвърна Ейдриън.

— Ръсел е на друго мнение — Дилън потупа приятеля си по гърба. — Не пропускаше да се надува във всяка кръчма как бъдещият шампион прекарал веднъж цяла седмица в дома му.

— Четирима ме почерпиха заради това — със смях рече Ръсел.

— Радвам се да те видя отново — каза Лина, потупвайки нежно ръката на Ейдриън. — Всички се чудехме какво е станало с теб и приятеля ти.

— Двамата с Ройс сме добре, но как се справяте вие?

— Винс ни отведе до Олбърн — обясни Дилън. — Успяхме да се преборим с каменистата земя. Не беше като в Далгрен. Синовете ми бяха взети в имперската армия, а по-голямата част от реколтата трябва да предадем. Но предполагам можеше и да е по-зле.

— Кътахме настрана медни монети, за да дойдем тук за празниците — каза Ръсел. — Но си нямахме и представа, че ще сварим теб да участваш в турнира. Това вече е нещо! Говори се, че си бил ръкоположен на бойното поле. Впечатляващо.

— Не толкова, колкото си мислиш — отговори Ейдриън.

— Как е Тракия? — попита Лина, все още държаща ръката му.

Той се поколеба, не беше сигурен какво да каже.

— Не зная. Не я виждам много. Но вчера се появи на банкета и изглеждаше достатъчно добре.

— Едва не умряхме, когато чухме дякон Томас да я провъзгласява за императрица.

— Мислехме, че старчокът се е побъркал — додаде Дилън. — Но тогава я коронясаха! Представяш ли се? Малката ни Тракия — тоест, Модина — императрица! Нямахме си представа, че Терън произхожда от Новрон. Вероятно оттам е взел упоритостта си, а дъщеря му — своя кураж.

— Чудя се, дали е влюбена в регент Етелред — предположи Верна, дъщерята на Дилън. — Бас държа, че е много красив. Трябва да е чудесно да си императрица и да живееш в онзи пълен със слуги палат, където рицари ти целуват ръката.

— Човек би си помислил, че тя ще си спомни дребните хора, които се грижеха за нея като за дъщеря — горчиво каза Ръсел.

— Ръс! — смъмри го Лина. Очите и се плъзнаха по високите стени на двореца, които се извисяваха над шатрите. — Бедното момиче преживя толкова много. Я погледни. Смяташ ли, че е щастлива с всички онези проблеми, които са и на главата? Войни и прочие. Смяташ ли, че и е останало време да мисли за старите си съседи, камо ли да ни издирва къде сме? Не, разбира се!

— Извинете, сър Ейдриън, време е — обяви Ренуик, повел Злонамерен.

С помощта на табуретка Ейдриън яхна украсения кон.

— Това са мои приятели — рече на оръженосеца си. — Погрижи се за тях.

— Да, сър.

— „Да, сър“! Чухте ли това? — Дилън се плесна по бедрото. — Еха, да бъдеш рицар и да участваш във финала на Зимния турнир. Сега трябва да си най-щастливия човек на земята.

Ейдриън се вгледа в лицата им и се опита да се усмихне, преди да поеме към позицията си.