Чтение онлайн

Джо беше едновременно впечатлен и заинтригуван от практичния подход на Искандер като командир и се настани удобно заедно с Лайли на парапета, за да наблюдава играта. Към тях се присъедини и Еди Фрейзър.

— Ти няма ли да играеш, Еди? — попита го Джо, а той му показа превързаната си ръка.

— Посрещнах един страхотен удар съвсем отблизо — отвърна той. — Интересувате ли се от крикет, госпожице Кобленц?

— Не знам нищо за тази игра — отвърна Лайли. — Никога през живота си не съм гледала как се играе, макар че имам някакъв смътен спомен, че е била свързана със спечелването на битката при Ватерлоо, а може и да греша.

— По тези места играта се приема твърде сериозно — каза Еди, без изобщо да се впечатли от тънкия й хумор. Набираме играчи от афридите и племето махсуд, между които има, да го кажем, приятелско съперничество, а тук те се изправят едни срещу други на игрището за крикет. Ако зависеше от мен, бих отменил днешната игра, но заповедите на Джеймс са: „бизнесът преди всичко“. Тази игра обикновено поражда доста голямо напрежение между двете племена.

— Ето ни тук в средата на нищото, където се оказва, че има два отбора за крикет, които спокойно биха могли да играят и в Англия! — изрази изненадата си Джо.

— О, да — каза Еди. — Работата е съвсем сериозна. Всички са облечени с бели екипи, всички са със специални обувки за крикет и с копринени пояси на райета около кръста! Имаме известна скромна сума, определена за физкултурни занимания, и сме се постарали всички да получат подходящ екип. Ако си включен в единайсеторката, получаваш съответното облекло. Боби Карстеърс, ето го там, е капитан на единия отбор, а Майк Бърджън на другия. Когато мога, играя и аз, а също и Джеймс. Миналата седмица отбелязах четиридесет точки, но хората напредват толкова бързо, че не съм сигурен дали ще мога да запазя мястото си в отбора.

— Направо треперя от вълнение — рече малко подигравателно Лайли. — Не виждате ли? Обаче ще трябва да ми обясните какво става на игрището. Предполагам, че прилича малко на бейзбола, но аз и за него не знам нищо.

— Няма причина да знаете — успокои я Еди. — И двете са английски игри.

— Така ли? И двете ли са английски игри! Мисля, че никой в Щатите не знае това.

— Вероятно няма да ви повярват, ако им го кажете — рече Еди.

Един пущун и един скаутски офицер хвърлиха монета помежду си и заеха срещуположните страни на игрището като рефери. Първата двойка отиде при линията, зад която застава батсманът, и играта започна.

„Ако си затворя очите — помисли си Джо, — това може да е всеки селски мегдан в неделя следобед, а ако ги отворя, какво виждам? Безмилостно синьо небе, слънце, което пече така, че можеш да опържиш на него яйце, отстрани пълно с шумни тюрбанлии, бурни аплодисменти и дори надуване на гайди след всяка точка!“

Играта продължаваше, съпровождана от силни възгласи, към които се присъедини и Лайли. Афридите бяха на път да постигнат деветдесет и осем точки и Боби Карстеърс отбеляза победните шест сред силни дюдюкания и освирквания от страна на половината зрители и възторжени викове от другата половина. Афганците нахлуха на игрището. Явно се бяха наговорили всеки да вземе по една топка и да си подават бухалката един на друг под аплодисментите на окуражаващите ги скаути.

— Изключителни са — каза Еди. — Като ги гледа човек, ще рече, че са родени само да играят крикет. Играят тази игра от десет минути, а показват умения на средно силен провинциален отбор. От политическа гледна точка не би било лоша идея, ако пренесат тази игра в Кабул, но малко се съмнявам, че заради произхода и гражданството си афганците биха могли да бъдат допуснати да участват в първенството на Индия.

— О, предполагам, че ще можем да заобиколим тези изисквания. При добро желание все ще може да се намери някакъв изход — каза Еди и започна шумно да окуражава на пущу запотените афганци, чиито батсмани се бяха наредили на опашка, за да играят. — Като че ли тази игра е била измислена специално за тези момчета. Имат сигурна ръка, ориентират се чудесно, но притежават и още нещо — търпение и упорита подготовка. Могат да чакат с дни, месеци и дори години, докато започнат да правят нещата както трябва. Те са изкусни тактици. Питам се защо ли се захванахме да ги учим?

— Ето го Искандер при вратичката. Явно е играл тази игра и преди — каза Джо, когато един мощен удар с бухалката изпрати топката високо над очертанията на игрището под оглушителните аплодисменти на неговите хора.

Слязоха долу да поздравят играчите. Джо забеляза, че Лайли отиде право при Искандер, за да го поздрави за добрата игра на хората му и за неговото великолепно представяне.

— Боже господи! Това момиче си мисли, че се намира на някое ужасно американско състезание, където ще поднася сребърната купа — каза неодобрително Едуин Бъроус. — Не можеш ли да държиш по-здраво юздите на тази кобилка, Сандиландс? Излага се. Излага и нас.

Джо реши, че ще му трябва най-малко един час, за да разубеждава Бъроус. Вместо това побърза да излезе напред и също да изрази сърдечните си поздравления за играта. Въпреки че Искандер и Лайли бяха на цели четири крачки един от друг, Джо имаше, и то не за пръв път, усещането, че ако мине между тях, ще се спъне в невидима свързваща ги нишка. Може би трябваше да я помоли да не се вживява чак толкова в задачата си да наблюдава заподозрения. Каза си, че за момента Искандер вероятно приема проявения от нея интерес като проява на съчувствие и заради склонността й лесно да се въодушевява, но ако не беше внимателна, той можеше да започне да подозира нещо.

— Ей! Защо не останете още един ден? — казваше му тя. — Тогава хората ви могат да се справят със скаутите в едно истинско състезание. Няма да е зле, а, Джо?

— Лайли, едва ли ние можем да променяме плановете на емира — започна да обяснява Джо, но за негова изненада беше прекъснат от Искандер.

— Това е една много съблазнителна идея, госпожице Кобленц! На моите хора нищо друго не би им харесало така, както да натупат скаутите. Ако майор Линдзи пожелае да удължи вече и без това твърде щедрото си гостоприемство с още един ден, за нас ще бъде голямо удоволствие. Програмата ни не е съвсем стриктно закована, за да не можем да останем още един ден. Ще говоря с командир Линдзи.

Преобразяването на Искандер, както Джо наричаше промяната, настъпила у младия човек след загубата на неговия командир, продължи през целия ден. По време на вечерята той забавляваше всички с истории за събития по границата и търпеливо и с добро чувство за хумор отговаряше на различни въпроси за начина на живот на пущуните, колкото и глупави да бяха те. Джо с изненада узна, че той беше получил образованието си не в Англия като Земан Хан, а в един колеж в Пешавар. Останал сирак от много малък, той принадлежеше към същия клан като Земан и двете момчета бяха приятели от детинство. Джо можеше само да предполага за силната скръб, която чувства заради загубата на приятеля си. Освен, разбира се, ако сам не беше отговорен за нея. Тази мисъл не го напускаше. Джо се запита дали ако Джеймс беше умрял, той би могъл да издържи една вечеря с толкова много хора и да се представи така добре, и то на чужд език. Усети как уважението му към Искандер започна да расте.

Обаче тревогата му за Лайли заради очевидния интерес, който проявяваше към този мъж, също нарастваше. В края на вечерята, когато всички станаха, за да напуснат масата, Джо забеляза как лорд Ратмор побърза да застане до вратата. Когато Лайли мина покрай него, той се наведе към нея и й прошепна нещо, което явно не й хареса. Преди Лайли да успее да му отговори, Искандер застана между тях и заговори Ратмор, позволявайки й да се отдалечи и да избегне ръката на лорда, когато той се опита да я задържи. Това от желание да я защити ли беше? Или в него имаше нещо по-зловещо? Жестът обезпокои Джо.