Чтение онлайн

Най-после най-дългият ден, откакто Лайли се помнеше, свърши. Любезно, но твърдо тя беше съпроводена до стаята, приготвена за нея, като същевременно й беше дадено ясно да разбере, че трябва да стои там и да пази тишина.

„Каква полза от това? — помисли си Лайли. — Тази нощ няма никакъв начин да заспя. Около мен стават какви ли не неща, а аз не вземам участие в тях. Вече не искам да съм тук. Искам да се върна в Гор Катри при хората, с които се разбирам. В това ужасно място се развива някаква драма. Драма? По-скоро трагедия!“

Като потвърждение на мрачните й мисли от стаята на Халима се чу ридание. Виковете й бяха станали по-слаби и през по-големи интервали, но нямаше никой, когото Лайли да попита какво става. Тя се върна безшумно в главната стая и се настани върху куп възглавници до прозореца. Затвори очи и моментално заспа.

Събуди се, когато бързо настъпващата зора освети отново голите хълмове и се плъзна по двора пред нея, прогонвайки сенките на нощта. Лайли моментално се разбуди, като че ли изобщо не беше заспивала. Погледна към движещите се насам-натам фигури долу на площада и си спомни защо беше застанала при прозореца. Заслуша се, за да долови някакви звуци от съседната стая, и с облекчение чу Халима да стене тихо. Поне все още беше жива. В такъв случай през дългата нощ не се беше променило нищо.

Подпря се на лакът и погледна надолу към неподвижната фигура на главатаря, който, както изглежда, беше продължил безмълвното си бдение през цялата нощ.

„А сега какво? — помисли си Лайли. — Има ли нещо, което те могат да направят?“ Примитивните жени в едно примитивно племе със сигурност знаеха повече за раждането от когото и да било в света и въпреки това изглеждаха безпомощни.

Утринта напредваше. В стаята влизаха и излизаха жени, а изразът на лицата им ставаше все по-тъжен и по-отчаян. Долу към Малик се присъедини един свещеник и двамата започнаха заедно да произнасят едни и същи молитви и да повтарят едни и същи жестове. Обаче думите не можеха да прикрият явната мъка, която главатарят изпитваше, и Лайли започна да съчувства на този отмъстителен и избухлив мъж. Изведнъж тя се присъедини към молитвите им. Забеляза, че всички деца бяха отпратени да си играят в далечния край на площада и Лайли остана сама, изнервена и разстроена, докато часовете се изнизваха един след друг. Накрая си каза: „Повече няма да чакам нито секунда. Ще отида да видя какво става! Поне ще мога да поседя малко при Халима. Тя може да се изненада, когато ме види. Може дори да не си спомни коя съм, но мисля, че ще се радва да бъда до нея. Струва си да опитам. Повече няма да остана нито секунда в тази стая.“

Скочи на крака, но вниманието й внезапно беше привлечено от трополене и суматоха на площада под нея. За изненада на Лайли под съпровода на силни викове портата на крепостта се отвори със скърцане, когато четирима мъже започнаха да бутат тежките греди пред тях, за да пропуснат един малък кортеж. Двама от племето африди предвождаха странна група ездачи. Сърцето на Лайли подскочи, когато видя, че трима от тях са в скаутски униформи. Започна да наблюдава приближаването им с внезапно обхванала я надежда. Може би бяха дошли да я освободят и да я съпроводят обратно до форта в Гор Катри. Може би щяха да я измъкнат от това тревожно място. Може да е било постигнато някакво споразумение. Все пак представляваха нещо познато.

„Сега не съм сама“ — помисли си тя.

От друга страна, четвъртият член на групата изглеждаше абсолютно гротескно и беше напълно непознат. Беше жена. Жена, яхнала кон. Това беше съвсем необичайно. Беше облечена в червено, със забулено лице и дрехи, каквито носят местните, макар че изобщо не приличаше на жените, които Лайли беше видяла след пристигането си. Беше ниска, пълна и в поведението й имаше нещо авторитетно. Тя преметна крак над главата на коня си, скочи с изненадваща лекота на земята и започна да отупва торбестите си панталони, давайки нареждания на придружаващите я скаути. Вече свикнала с почтителното отношение на тукашните жени в присъствието на мъже, Лайли с изненада видя, че жената е готова да говори, и то на висок глас, а на всичко отгоре изглежда, че афридите бяха готови да я изслушат. Кой може да е това?

И изведнъж Лайли видя коя беше. Грейс! Грейс Холбрук. Солидната, безкомпромисна, организирана и делова Грейс! Точно в този момент тя се обърна и изгледа Малик. Той стоеше заедно с имама до него, поглеждаше от Грейс към скаутите и към двамата африди, които бяха ескортирали малката група до площада. Доста време остана абсолютно безмълвен. Грейс побърза да го поздрави сърдечно и му заговори на пущу. Изумлението или умората му бяха толкова големи, че той й отговори с неуверен глас, след което млъкна и размени погледи със свещеника. Разговорът беше кратък и Малик с широк жест покани Грейс да го придружи до харема. Тя взе лекарската си чанта от коня и го последва. Лайли чу как Грейс се изкачи по стълбите и изтича при вратата да я посрещне.

— О, здравей, Лайли — рече Грейс, махайки воала си. — Ето те и теб! Ще поговорим след малко. Мисля, че първо трябва да разбера какво става тук. За момента бъди добро момиче и не ми се пречкай!

Тя се обърна към събралите се жени с твърд, безкомпромисен, лишен от всякакви сантименталности глас. Всички приветстваха по различен начин пристигането й. Влезе в стаята на Халима и остана там десетина минути, преди да се появи и да нареди на Лайли:

— Донеси ми лист и молив! — след което отново бързо се върна вътре.

Това беше шансът на Лайли. Тя взе лист и един молив от масата и най-после беше допусната в стаята на болната. Едва разпозна Халима в бледата като восък фигура на леглото. Лайли с мъка се сдържа да не извика уплашена, когато стигна до ужасното заключение, че Халима е мъртва. Но вероятно беше сгрешила. Две жени нежно галеха челото й и я държаха за ръката. Лайли се опита да не гледа към огромния корем, върху който сега Грейс работеше, и се запита какво да направи по-нататък. Грейс грабна листа от ръката й и започна да пише писмо, като говореше на Лайли на английски, докато пишеше.

— Лайли, веднага трябва да занесеш това на Малик! Тук има потенциална опасност да се стигне до смърт. Ако беше минал още един час, щяхме да изгубим и двамата. Трябва да оперирам.

— Да не би да искаш да кажеш… — започна тя, като търсеше подходящата дума, — да не би да искаш да кажеш, че трябва да й направиш цезарово сечение? Случаят такъв ли е? — В света на Лайли за подобни процедури се говореше рядко, и то винаги с ужас.

— Да — отвърна Грейс, — със сигурност е такъв. Но по-важното е, че работата е толкова сериозна, че трябва да имам съгласието на Малик, който трябва да ми каже дали, ако се наложи, ще иска да спася детето или жена му. След още няколко минути ще бъде вече твърде късно да избира.

Лайли взе листа от ръката й, казвайки си, че това вероятно ще бъде изтълкувано като грубо нарушение на протокола, но се втурна с най-голяма бързина по едното стълбище, а след това и по другото, като спусна по пътя воала си. Изскочи навън, огряна от слънчевата светлина, за голяма изненада на пазача при вратата и без да поглежда нито вляво, нито вдясно, се отправи към чакащия главатар, който се обърна към нея, пронизвайки я изпитателно с поглед. В последния миг Лайли се сети да погледне надолу и да скръсти ръце в знак на покорство, след това му подаде бележката. Малик я взе и я прочете. После я прочете отново. Обърна се и погледна към небето. После към прозореца и въздъхна. За момент сложи ръка на очите си, след което се обърна към Лайли и каза, почти извинявайки се:

— Халима.

Лайли хукна обратно, като вземаше по две стъпала наведнъж, и се върна в стаята, където Грейс работеше и жените чакаха. Грейс я изгледа втренчено.

— Халима. Той каза: „Халима“.

— Хм — промърмори Грейс. — Проклети хора! Никога няма да ги разбера! Сега изчезвай, Лайли! Настъпва моментът, когато тази работа започва да става много кървава, а аз не мога да работя с…

Обаче Лайли вече беше изчезнала.