Дамски кинжал
Шрифт:
Половин час след като беше избягала от стаята обратно при поста си до прозореца, тя настръхна, чувайки звук, подобен на силно крякане. Никога не беше чувала новородено бебе да плаче, но звукът, стар като света, не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Скочи на крака и се затича. Страхувайки се да влезе вътре, тя застана пред вратата на стаята на Халима. Минути по-късно се появи най-старшата от афридските жени и Лайли за пръв път я видя да се усмихва. Тя й даде знак да се приближи и да погледне вързопа, който държеше в ръце. Лайли плахо се приближи и се загледа в малката кръгла главица, покрита с кичур черна коса. Жената с гордост отметна завивката и показа останалата част от бебето на Лайли, приканвайки я да сподели радостта и облекчението й, че в племето се беше родило още едно момче. Единственото нещо, което дойде наум на Лайли, беше да целуне кафявото челце.
— Халима? — попита тя.
Усмивки, кимания с глава и поток от думи на пущу предадоха радостната вест, преди жената да се вмъкне обратно в стаята. Обаче измина още един час, докато Грейс Холбрук се появи, пребледняла, изтощена и състарена най-малко с десет години. Бялата й блуза беше изцапана с кръв, както и ръцете й до лактите.
— Халима? — попита отново Лайли.
— Да! Ела, сега можеш да я видиш — рече тя. — Спи. Още е под упойка и, разбира се, е доста изтощена, но мисля, че ще се оправи. Силно момиче и много младо. Много издръжливо. Повечето жени на нейно място не биха издържали, но тя е жилава като камшик, а без съмнение бебето също. Обаче не беше никак лесно. — Тя прекара опакото на ръката си по челото и се огледа, търсейки къде да се подпре, а после се хвана за ръката на Лайли. — Белята е станала при падането — каза, след като внезапно стана словоохотлива. — Изглежда, че още преди това бебето се е обърнало и е променило положението си за нормално раждане с главата напред…— Лайли си даде сметка, че Грейс се старае да избира термини, които тя би могла да разбере. Вероятно беше казала абсолютно същото на пущу и на събралите се жени… — обаче след падането на Халима на земята и тази поза се е променила. Така че вместо да тръгне да се ражда със задницата, нещо, с което без съмнение жените биха се справили, вече имахме случай на странично раждане, с което те не могат да се справят. Лопатката на едното рамо напълно блокираше изхода. Колкото и да се е напъвала, нищо не би могло да стане. Пълна безизходица. Добре, че пристигнахме тъкмо в този момент. Сега ще ми трябват няколко минути да се измия и да пооправя външния си вид, а после лично ще съобщя новината на Рамазад Хан. Това ще бъде наградата ми. Дори и на моята възраст човек може да изпита моменти на върховно удовлетворение. Освен това — добави замислено тя, — Рамазад и аз тепърва трябва да се споразумеем за една работа.
Зад обичайното спокойствие на Грейс се усещаше някаква мрачна решителност, каквато Лайли не беше забелязвала у нея преди, и която изглежда, че не беше в тон с новината, която трябваше да съобщи.
— Време е — каза тя повече на себе си, отколкото на Лайли. — Крайно време е да затворим кръга.
Като държеше бебето до гърдите си, Грейс отиде при площадката, от която започваха стълбите. Без чужда помощ тя слезе внимателно по тях и излезе навън. Площадът беше пуст. Хората бяха държани далеч от харема, но от всяка врата я следяха лица в напрегнато очакване. Само в далечния край на площада се виждаха, седнали с кръстосани крака и в пълно мълчание, тримата скаути. Те се взряха в Грейс, когато тя се появи. Докторката забеляза седналия под дървото Малик. Той се изправи и тръгна бавно към нея, за да я посрещне, забил поглед във вързопа, който тя държеше. Лайли наблюдаваше как Грейс тихо му заговори. С жест, който би използвала някоя афридска жена, тя му показа сина му. Разменени бяха нови реплики и Малик погледна към небето, явно изразявайки благодарността си за сполетялото го щастие. Но Грейс още не беше свършила. Посочи пейката под дървото, заведе главатаря при нея и седна. Той седна до нея, а очите му продължаваха да следят детето. Лайли си помисли, че ако в този момент Грейс му беше предложила да я последва до края на света, той щеше да го направи.
Започна дълъг разговор, през повечето време на който говореше Грейс. Колкото и това да се струваше невероятно на Лайли, изглежда, че Грейс му разказваше една история — дълга, объркана и драматична. Когато тя свърши, извърна глава настрани и зачака отговора му. Той мисли дълго, а после отново я попита нещо. Грейс отговори и главатарят махна ядосан с ръка. Грейс отново заговори спокойно, а той отново я заслуша внимателно. Накрая отново започна да говори, отначало колебливо, но после по-твърдо. Грейс кимна с глава. Двамата дълго мълчаха, а после започнаха да разговарят по-спокойно. Говориха дълго и когато слънцето започна да залязва, сянката на кулата се плъзна по площада. Бебето започна да проплаква и се размърда и Грейс приключи разговора.
Тя остави главатаря и се отправи обратно към харема. Когато приближи, погледна към прозореца на Лайли и тя беше готова да се закълне, че за миг Грейс й намигна.
Тя предаде детето на една от прислужничките на Халима и каза нещо на друга, която бързо изтича навън.
— Нямам време да се преобличам. Искам да тръгна веднага. Я да те погледна… Да, можеш да яздиш с тези панталони. Имаш ли воал? Добре. Сложи го. Главатарят се съгласи да ни даде ескорт, който да изведе нас и скаутите от неговата територия. Всички са на мнение, че тук съм направила чудо. Очевидно в селището се говори, че то се дължи на имама и молитвите му. Няма да ги разубеждавам, че причината е друга.
— Друга е — рече енергично Лайли. — С Рамазад сме съгласни само в едно нещо — че чудото си ти, Грейс.
— Е, до голяма степен трябва да благодарим на момченцето на Халима. То е нашият пропуск за излизане оттук! Но аз нямам намерение да се заседявам повече. Поради вълненията около пристигането ни може да са забравили, че ти не трябва да си тук. За момента може би си в безопасност, но скоро тук ще стане направо лудница! Новината за раждането на наследник вече се е разпространила като горски пожар. Скоро всеки мъж с пушка в ръка и с кон между коленете ще препуска насам. Ето! Чуй! Чуваш ли? Тъпани! Това е само началото и благодаря на бога, че е така. Можем да се измъкнем през задната врата. Обикновено не го правя, но мисля, че обстоятелствата са необикновени. Това ще продължи с дни! Точно това не бих предписала на моята пациентка. Обаче не можем да направим нищо по въпроса — добави тя. Думкането на тъпаните започна да се чува още по-силно, изтрещяха изстрели, една след друга групите влизаха в галоп през портата на крепостта, като лавираха с конете си през тълпата, която почти не се виждаше от все по-сгъстяващия се прах.
Лайли се промъкна тихо в стаята, сбогува се шепнешком и целуна по бузата дълбоко упоената Халима. През това време на площада се оформи малка група. Бяха се погрижили за конете им и сега те изглеждаха готови за обратния път. Докараха два афридски жребеца — един за Лайли и друг за Ратмор. Ратмор! Поради вълненията около раждането Лайли напълно беше забравила за съдбата му. Той изглеждаше дразнещо наперен и доволен от себе си и тя се опита да избегне погледа му.
— О, госпожице Кобленц, радвам се да ви видя отново и аз…
— Дръжте си устата затворена, докато излезем от тук — скастри го Грейс. — Аслам ще язди отпред с двамата придружители. Лайли ще язди до мен, а вие, Ратмор, искам да бъдете отзад с другите двама скаути. — Тя каза нещо на пущу и двамата ухилили се скаути застанаха от двете страни на Ратмор.
„Е, поне няма да посмее да прави разни глупости, след като тези двамата го наблюдават — помисли си доволна Лайли. — Така поне няма да го слушаме да се хвали как е впечатлил главатаря.“
Тя се наведе и заговори бързо на Грейс:
— Нещо липсва, Грейс! Имам предвид твоя афгански ескорт. Някъде из това място тук има трийсет души, които вероятно се питат накъде трябва да се отправят. Да не би Малик да ги държи за заложници?
— Той планира освобождаването да стане на етапи. Утре ще им бъде разрешено да напуснат, за да имаме време да се върнем във форта и да предупредим Джеймс да не ги изпотрепе, когато пристигнат и потропат на портата.
Лайли погледна още веднъж към тълпата от хора и коне на площада, докато малката им група започна внимателно да си пробива път към главната порта, но от Искандер нямаше и следа. Това добре ли беше или зле? Дори може да не знае за детето на сестра му. Но по тези краища изглежда, че всеки научава всичко още преди да е станало, така че вероятно са му казали.
Аслам подкара бързо коня си и скоро те се сбогуваха приятелски с двамата съпровождащи ги африди, които им върнаха пушките и се върнаха на поста си при скалите. Лайли видя как гърбът на Грейс се стегна, докато продължиха да яздят. Сякаш почувствала как дулата на пушките са насочени към гърба й, тя не се успокои, докато не преминаха два-три завоя и започнаха да се спускат към широка долина. След като яздиха час, Грейс нареди да спрат в сянката на няколко разкривени кайсиеви дървета близо до стар мост над река Базар. Страховете като че най-после я бяха напуснали. Вече не си играеха на котка и мишка с главатаря. Въпреки това Лайли беше доволна, че отново е под охраната на скаутите, и се успокои, когато видя, че те продължават да са нащрек. Очите им непрекъснато шареха наоколо и оглеждаха пространството пред тях и зад тях, а ръцете държаха пушките винаги готови за стрелба.
Двама от тях завързаха конете и се отдалечиха в мълчание.
„Сигурно отидоха да разузнаят напред“ — предположи Лайли. За тях тази експедиция беше просто поредният патрул, при който се взимат обичайните предпазни мерки. Това не беше пикник край реката. Обаче тази й мисъл моментално беше опровергана от третия скаут, който започна да вади от чантата при седлото си прибори за чай. Лайли неусетно си припомни за многото пикници край брега на езерото с безупречно бели покривки и купчини салфетки. Край нея неизменно стояха внимателни, готови да изпълнят всяко нейно желание, млади мъже в сини блейзъри и сламени шапки.