Чтение онлайн

— Желая те, Мариан — прошепна той дрезгаво. — Искам да те любя.

— Да… — простена тя.

Вдигна пуловера нагоре и сведе глава към гърдите й. Заигра се с тях, а тя потреперваше от допира му.

— Отпусни се — прошепна той. — Отпусни се и се наслади на онова, което ще ти направя. — Започна да смуче зърната й и дръпна надолу ципа на вълнените й панталони, за да ги свали. Пръстите му напипаха влагата между краката й, а тя все повече се отпускаше от ласките му. — Скоро, Мариан — прошепна той, разкопча колана си и дръпна ципа на панталоните. Съблече се и се върна при нея. Притисна я силно. — Чувстваш ли колко много те желая? — промълви той. — Усети го, Мариан…

— О, да — възкликна тя, когато проникна в нея.

Дишаше учестено и я обладаваше все по-настойчиво и по-настойчиво, с онази сила, която самият той не разбираше напълно. Оргазмът му настъпи бързо, ненадейно, преди да я задоволи, но се смъкна от нея изтощен.

Дълго лежа, загледан в тавана. Накрая се обърна и наруши мълчанието.

— Ела. Да се качим в спалнята — предложи той. — Ще се любим отново и отново, докато и двамата бъдем задоволени.

Мариан не остана разочарована. Тази нощ Александър я люби няколко пъти под пухените юргани. Макар да бе лягала и с други мъже, никога не бе стигала до оргазъм. Александър — с ръце и устни, както и с великолепното си тяло — й даде възможност да изпита калейдоскоп от изключителни усещания, каквито не си бе представяла, че съществуват.

По-късно Мариан лежеше до него в тъмнината и си мислеше за случилото се помежду им. Чувстваше се изпълнена с такава радост, че чак не й се вярваше. Това е само началото за нас, реши тя. Той представляваше всичко, което тя желаеше от един мъж. Най-накрая се унесе в сън — щастлив сън за бъдещето си с Александър.

Когато сутринта се събуди, него го нямаше.

Александър седеше долу, където прекара по-голямата част от нощта. Отпуснат в кресло, той се взираше в жаравата на гаснещия огън в огромната каменна камина и се опитваше да осмисли постъпката си. Съзнаваше, че е грешка. Мариан притежаваше зряло, съблазнително тяло на жена, но всъщност все още си беше дете. Дете, по дяволите! Прокара раздразнено ръка през косата си. Въобще не биваше да я води тук, но не успя да се въздържи. Трябваше да я има.

Трябваше да я има. Не устоя на изкушението. Все същата стара история. Някои жени му въздействаха по този начин, но не разбираше защо. Забелязваше ги, пожелаваше ги и само това имаше значение за него. Но винаги след като се задоволяваше, изпитваше чувството, че се е озовал в леглото с друг мъж или момче — с някого, с когото не беше редно да бъде. Изпита физическо неразположение, сякаш ще повърне. Защо продължавам да го правя, запита се той, когато знам как ще се чувствам после?

И защо, като го знаеше, най-вероятно отново щеше да отведе Мариан в леглото?

— Толкова скоро ли ще се връщаш в Ню Йорк? — попита Мариан. Облечена в прозрачен розов пеньоар, седеше по турски върху леглото с леко свъсени вежди и го наблюдаваше как се облича. — Мислех, че ще останеш още поне седмица…

— Нямам възможност. — В тона на Александър определено се долавяше напрежение. Стоеше пред огледалото и оправяше възела на вратовръзката. — Става въпрос за работа и съм нужен там.

— Разбирам. — Заигра се с изящната златна гривна, която Александър й бе подарил. — Толкова е красива — промълви тя тихо. — Винаги ще я пазя.

Александър обаче не я слушаше. Мислеше за телеграмата от Джордж, получена сутринта. Баща му пристигаше в Ню Йорк и очакваше да се видят там. Въпреки неочакваната новина Александър бе настроен оптимистично. Ами ако е премислил предложението му да премести централата на корпорацията? Може най-после да прояви готовност да се вслуша в здравия разум.

— Не чу и думичка от приказките ми, нали, liebchen? — попита Мариан с лек укор.

— Не — призна той. — Съжалявам. В момента мисля за друго.

Тя се усмихна.

— Аз съм дъщеря на банкер. Свикнала съм с подобно поведение. Исках само да ти кажа колко много ми харесва гривната.

— О… Радвам се — отвърна той равнодушно.

Тя стана от леглото и отиде до прозореца. Долу камериерът на Александър подреждаше куфарите в багажника на колата.

— Най-много ми допада — подхвана бавно, извръщайки се с лице към него, — че щом я погледна, се сещам за теб.

Александър не каза нищо. Продължаваше да мисли за срещата с баща си.

— Ще ми липсваш — заяви Мариан.

— Какво? — попита той разсеяно. — Извинявай…

Замълча за миг, преди да го попита:

— Александър, защо винаги ме изоставяш, след като се любим? Всяка вечер заспивам в обятията ти, но когато се събудя, теб те няма.

Александър сви рамене.

— Твърде неспокойно спя. Не искам да те притеснявам.

— Безсъние ли те гони? — попита тя. — Явно е често оплакване при бизнесмените. И татко прекарва доста безсънни нощи.

Той бръкна в джоба и извади ключовете за вилата.

— Кога трябва да се върнеш в университета?

Сърцето й подскочи.

— След две седмици. Защо?

Подаде й ключовете.

— Наел съм вилата за целия сезон. Остани тук колкото желаеш.

— О, не. Не мога…

— Разбира се, че можеш. Стой тук и се забавлявай — подкани я той с усмивка. Надраска адрес на гърба на своя визитка и й го подаде. — Остави ключовете при този господин, когато тръгнеш. Става ли?

Тя кимна мълчаливо. Беше се надявала да я покани да го последва в Ню Йорк.

Камериерът се появи на прага:

— Колата е готова, сър.

Александър кимна. Облече си палтото, целуна Мариан леко по челото и тръгна, без да погледне назад. Не видя сълзите в очите й. Тя се разрида едва след като чу входната врата да се затръшва.

Погледна нагоре само веднъж, преди да се качи в колата. Тя стоеше на прозореца и му махаше. Толкова по-добре, че се наложи да съкрати ваканцията, помисли си той, докато колата потегляше. Мариан се държеше като влюбена ученичка. Най-добре бе да се разделят сега, преди положението да се изплъзне от контрол. Нямаше как да знае, че нещата не бяха под контрол от нощта, когато я доведе във вилата.

Мариан бе влюбена в него.

Лос Анжелис

Мередит се срещна с Том Райън — покровителят на Ник и вероятно един от най-преуспелите филмови режисьори за всички времена — на снимачната площадка, където Ник работеше върху последния си филм. Райън се оказа по-висок, отколкото Мередит предполагаше, строен, с атлетично телосложение, с набраздено от бръчки мъжествено лице и гъста руса коса, сресана назад. Около тази холивудска легенда, твърде рядко появяваща се на публични места, витаеше меланхолия — някаква дълбока тъга, която Мередит долови само след няколко минути, прекарани с него.