Чтение онлайн

Прентис го заведе на прохладната веранда и чаят беше сервиран.

— Едно връщане към родината — отбеляза одобрително Джо, като видя английския сервиз за чай.

— „Дарджилинг“ — поясни Прентис. — Надявам се, че го харесвате. А сега — какво мога да направя за вас? Какво мога да ви кажа? Споделих моята версия в балната зала, но не смятам, че бихте приели ненаучната идея за зъл дух.

Джо се засмя.

— Бих я приел. Би ми харесала. Но ако ме хванат, че разрешавам проблема по този начин, биха могли да го и тълкуват като несправяне с работата. Ще ми помогнете ли да изясним едно-две неща… Да се върнем към самото начало.

— Към Джоун Кармайкъл.

— Не — изненада се Джо. — Още по-назад. До смъртта на жена ви — простете.

— Разбира се — отвърна бързо Прентис. — Разбира се. Но аз не намирам двата случая за еднакви. Все пак извършителите на пожара бяха разкрити и екзекутирани.

— Може би да започнем оттам? „Екзекутирани“ казвате. Разправете ми, моля!

— Няма много за разправяне. Знаех кои са. Знаех откъде са. Повечето познавах по име. Те бяха отмъстителни, те бяха смели от хашиша. Без капка здрав разум. Трябваха ми един-два дни да се съвзема от шока и след това събрах отряд кавалеристи от полка, момчета, които от известно време ми правеха добро впечатление и с удоволствие щяха да се включат в набега. Не липсваха доброволци, бих казал. Подгоних ги. Екзекутирах ги. Разбира се, не биваше да го правя, а да ги предадем на съда по установения начин. Наложи се дори да се изправя пред дисциплинарния съд. Но тогава вече бяхме извършили наказанието и до един, и индийци, и англичани, застанаха на наша страна. Всички разбраха, че става дума за изключително справедлив акт на възмездие и ако ми позволите, Сандиландс — така си беше!

— Не се съмнявате — предпазливо попита Джо, — че бяха дошли да убият вас и просто случайно жена ви е изгоряла в пожара?

— И Чхеди хан.

— Да, Чхеди хан. Той попада ли в уравнението?

Прентис дълго остана смълчан, преди да отвърне:

— Той беше прекрасен човек — рече накрая. — Най-прекрасният, който можеше да даде пущунската нация. Предан, храбър, неуморим и като повечето пущуни, артистичен, поетичен и остроумен, но всичко това посолено с цинично и грубо чувство за хумор.

— Как се случи да ви стане адютант? — запита Джо.

Прентис наля и на двамата по чаша чай и се облегна за момент в стола си, като най-сетне рече:

— Дълга история. Знаете ли какво означава обявяване извън закона? Не? Това е практика, характерна за границата. Племената внезапно нападат своите съседи, преследват вендета, нахълтват в Индия и крадат. Всичко, до което се докопат, най-вече пушки. Също и момичета. Така живеят. Разбира се, ние ги критикуваме, но никоя нация, продаваща момичета като проститутки, няма право да критикува онези, които просто ги отмъкват за себе си. Идва обаче момент, когато това трябва да бъде спряно и селата, нарушаващи реда, се обявяват извън закона. Предприема се наказателен набег с коне, укрепленията се разрушават, наблюдателните кули се срутват, реколтата се изгаря, взимат се заложници. Беше — и все още е — общоприета част от живота. Те знаят правилата. Предвождал съм не един и два подобни набези, когато служех при скаутите на границата.

Първият ми набег като неопитен, млад офицер, току-що завършил военното училище в Сандхърст, макар че познавах страната, беше срещу едно село на име Лашкхар. В него живееше малко, но изключително войнствено племе, във вечна вражда със своите съседи, във вечна вражда с управниците. Като че ли не се вразумиха. Главатарят — маликът — беше свиреп стар дявол с много лоша слава. Реши да защитава селото и голямо сбиване падна. Убихме го. Както и двамата му синове и някои от съседите му, а селото бе опожарено. По погрешка. Не бяхме подпалвачи.

Приближих се, за да проверя завършека на операцията и се спрях да наблюдавам, когато от пушека изникна лутаща се слаба фигура. Пущунско момче на около тринайсет години. Под мишница държеше обкован с бронз джизейл.

— Джизейл?

— Да, стар мускет. Може би беше на сто години. Пълен с какво ли не — нокти, парченца стъкла, дори сачми. Щом ме видя, той приклекна на коляно и се прицели да ме гръмне. Един от моите бойци препусна стремглаво с меч в ръка и му изби мускета от ръцете. Щеше да му отсече главата със своя талвар 24 … — Прентис посочи към плячкосаните оръжия на стената в съседната стая. — Там има талвар.

Джо погледна извитото единично острие, дълго колкото човешка ръка.

— Аз извиках към моя боец да спре и да прибере талвара, а после подвикнах на момчето на пущу. Казах му да остане на място и че няма да пострада. Слязох от коня и се приближих към него, за да поговорим. Тъжна история — той беше сирак, но далечен роднина на стария дявол, когото току-що бяхме убили, и живееше в неговото семейство. Тъй като синовете на главатаря бяха избити, момчето, което ми каза, че се нарича Чхеди хан, бе поело отговорността да убие колкото се може повече английски войници, започвайки от командира — от мен. Заради честта на племето. Мисля, че остана много изненадан, когато видя, че аз бях само с няколко години по-голям от него.

Трудно ми бе да реша какво да правя с момчето. Нямаше вече роднини в селото и съвсем ясно беше, че ако остане там, един ден навярно щеше да ликвидира с успешен изстрел някой английски офицер, а и да се самоубие отгоре на всичко. Обсъдихме какви са възможностите му. Като мъж с мъж, седейки един до друг върху скала. Дадох му цигара. Изглеждаше много интелигентен. Отбелязах, че остане ли в селото, бъдещето му е безперспективно и че аз мога да наредя да го вземем с нас и да го задържим като заложник, за да усмирим селото, което беше обичайна процедура, или — и аз му предложих трети и доста необичаен избор — той можеше да дойде с нас доброволно, като даде честната си дума, че ще се държи добре и когато навърши съответните години, ще се обучава за скаут.

Когато споменах тази трета възможност, по искрата в очите му разбрах, че го привлича животът на боеца, и момчето реши да рискува. То никога нямаше покорно да се съгласи да тръгне с нас пред очите на цялото село. Пущуните се впечатляват от големите жестове, така че аз инсценирах един жест. Захвърлих неговия мускет надалеч с пренебрежителна забележка и му подадох една пушка „Лий-Метфорд“. „Твоя е“, рекох му. После станах, обърнах се с гръб към него и тръгнах към моя отряд.

— Боже мой! Беше ли заредена?

— О, да, на такова място няма смисъл да те хванат с незаредено оръжие. Субедар 25 Амир Шах го държеше на мушка, вече се бях погрижил за това, така че не поемах кой знае какъв риск. Все пак не мисля, че днес биха ми издържали нервите.

— Момчето какво направи?

— Изправи се на крака, насочи пушката точно между лопатките ми и повървя след мен няколко ярда. Не се опита да натисне спусъка. Наслаждаваше се на силата, мисля. После, щом се увери, че цялото племе бе видяло с очите си сцената, метна пушката през рамо и продължи напред към ротата. Те изпразниха пушката му, качиха го при някого на коня и потеглихме.

— А влезе ли в армията?

— Не веднага. Твърде малък беше за войник. А и зле го бяха хранили. Мършаво слабо хлапе с конюнктивит. Имаше белези от малтретиране. Когато го доведохме в лагера, трябваше да го нахраним и излекуваме раните му — порязвания и изгаряния главно. Един от моите хора рече: „Никога няма да се отървеш от него. Ще те следва до края на земята и един ден — внимавай — ще реши да си отмъсти. Момчето просто изчаква удобния момент.“

— А той опита ли се?

— По никакъв начин. Изобщо не се оказа така. Казах ви, че той беше умен, находчив и изключително забавен. Виждах, че го чака голямо бъдеще. Имаше движение — от доста години, продължава и сега — за създаване на независима пущунска държава — Пущунистан — и в романтичните си представи аз виждах това дете един ден като първи президент на независимата държава. Просто мечта наистина, но често спохождаше съзнанието ми. После изникна въпросът какво, по дяволите, да правя с него.