Чтение онлайн

— Повтарям, наистина бях в долната част на града, макар и не на пазара. По-точно бях тук.

— А какво е „Шалимар Багх“?

— Чайна. Нещо като салон за танци, бих го нарекъл.

— Какво означава „Шалимар Багх“? — запита Джо.

Бълстроуд изглеждаше притеснен.

— Това е „Градината на Купидон“. Случиха се известни неприятности там. Поставих го под забрана за британски ефрейтори и редници. Станало сбиване и двама глупави редници от шропшърската пехота се бяха ранили. Отидох да видя дали се спазват правилата.

— А това документирано ли е? Повдигнахте ли обвинение срещу ръководството?

— Не беше необходимо. Предупредих ги. Хората са много разбрани в това заведение. Там получаваш всичко, каквото пожелаеш. Може би ви интересува? — жлъчно заключи Бълстроуд.

— Според медицинското заключение Пеги Съмършам е била мъртва от един час, когато са алармирали. Било е малко преди да ви открият… ъ… да бъхтите в „Градината на Купидон“ и вие сте пристигнали на местопрестъплението три часа след като трупът е бил намерен. Вероятно има хора от салона за танци, които биха потвърдили присъствието ви там през въпросния период?

— Естествено, че има, мътните да го вземат! — изруга Бълстроуд.

Мисълта на Джо препускаше. Какво беше казал Наурунг? „Бартер“. Оттегля обвинението срещу заведението и в замяна получава алиби? Но могъл ли е Бълстроуд да влезе в него незабелязано? Предрешен? Джо твърдо реши да го сподели с Наурунг — да разбере кога, наистина кога Бълстроуд е влязъл в „Шалимар Багх“ и кога си е тръгнал.

— Да оставим засега този въпрос — рече Джо.

— Оставете го завинаги, глупак такъв! — и старши инспекторът напусна стаята.

Тъкмо излезе, и влезе Наурунг.

— А, добро утро, Наурунг — поздрави го бодро Джо. — Току-що изпусна Бълстроуд сахиб, но идваш навреме, за да ме придружиш до следващата ми среща. Къщата на полковник Прентис? Ще ме заведеш ли?

По пътя към къщата Джо разказа подробно на Наурунг за алибито на старши инспектора и го помоли да провери дискретно какво е правил в деня на убийството. Наурунг слушаше с безизразна сдържаност, но в очите му блестеше искра, която казваше: „Дайте ми малко рутинна полицейска работа, и ще разберете точно какво съм усвоил.“ Джо го освободи пред къщата на Прентис и тръгна сам по алеята.

Приветства го глас зад гърба му, Джо се обърна и видя Прентис, който подаваше на коняря юздата на коня си.

— Мен ли търсите? — попита Прентис.

— Да, вас. Надявах се, че можем да поговорим. Далеч от наострени уши и одумващи уста.

— Кога бихте желали да поговорим? — запита незаинтересовано Прентис.

— Ами аз смятах сега… колкото по-бързо, толкова по-добре… настоящето не се повтаря…

Прентис се засмя.

— Само по това биха ви познали, че сте европеец — отбеляза Прентис. — Никой индиец не би казал „Настоящето не се повтаря“. За тях всяко време би било по-добро от настоящето. Но щом казвате. Влезте да ви почерпя чаша чай.

— Езда рано сутрин? — учуди се Джо, докато вървеше до Прентис по чакълестия път.

— Упражнение с полка. Опитвам се да провеждам по едно на месец и този месец то беше днес. През тази част от годината ми се ще да започваме рано, за да приключваме преди жегата.

Той продължи напред към верандата, като извика „Кой хе!“ и седна на един стол. Появи се слуга и пое шапката и камшика му, втори слуга обслужи по същия начин Джо. Трети слуга се завтече да сваля ботушите на Прентис. Той се изправи и закрачи по чорапи.

— Да идем ли на северната веранда? По това време на деня оттатък е много по-хладно.

Прекосиха къщата и хвърлиха поглед към градината, чиста, подредена и поддържана без всякакво въображение. Съседната градина обаче беше неестествено обрасла. Бяха избуяли рози от сорта „Маршал Ниел“ и имаше розови храсти на височина колкото едноетажна къща. Като забеляза, че тази дивост привлече вниманието на Джо, Прентис се спря, усмихна се и каза:

— Това е градината на предишната ми къща. Изгоря при пожар, както навярно сте чували. Голяма градина. Простира се чак до реката.

— А хубавата малка постройка в края? — поинтересува се Джо.

— Градински павилион. Сега е ужасно обрасъл. По-стар е от британското господство — по-стар е от компанията „Джон“. Моголска постройка 22 . Често съм си мислил да продам мястото, но това би означавало да продам и павилиона, което наистина не мога да направя. Та той ми е бил като убежище. Има моменти, в които искаш да избягаш от задълженията на брачния живот; има моменти, в които искаш да се откъснеш от родителските грижи, да не говорим за задачите, свързани с полка. Всички знаят, че когато отида там да поработя, никой не бива да ме безпокои. Струва ми се, че не мога да живея без него! Но хайде, елате сега, да видим дали ще ви намеря едно питие или чаша чай.

На външен вид къщата на Прентис представляваше типичен пример за колониална обществена сграда, строена по модел от времето на крал Едуард. Четири еднакви по размер стаи обграждаха открит вътрешен двор, а отвън къщата бе опасана отвсякъде с широка веранда. Дотук приликата с характерната британско-индийска къща свършваше, тъй като Прентис я беше обзавел изключително с индийски мебели. Никаква носталгия по къщите в английските графства. Нямаше ловни сцени в рамки от Дж. Д. Армър или Лайънъл Едуърдс, нито дори копие от известния „Среднощен стипълчейз“, който се срещаше във всеки дом. Вместо това пъстри индийски картини, много от тях рисувани върху коприна, други — върху пергаменти; фигурки от нефрит, слонова кост и сапунен камък, кашмирени бродирани пана по стените, на пода — килими от Афганистан и Бухара.

Джо се спря до голяма картина, изобразяваща дребен човек със скъпоценности по себе си, възседнал слон.

— Император Акбар 23 на слон — поясни Прентис. — Не бива да я държа окачена. Картината трябва да се съхранява навита на руло, но толкова я харесвам, че стаята би изглеждала празна без нея. Елате с мен.

Минаха заедно през къщата и Прентис отвори вратата към централната стая, като посочи с ръка.

— Приготвям я за дъщеря ми. Скоро ще се прибере. Не съм я виждал от четири години.

На Джо му стана приятно да види подредените в редица издължени бамбукови мебели, картините и материите, които удивителният Прентис бе сметнал, че са подходящи за едно осемнадесетгодишно момиче, току-що пристигнало от изтънчената Европа. В средата на стаята бе разположено индийско легло в рамка от светло дърво, чиито изчистени форми бяха разнообразени със сребърни инкрустации, виещи се нагоре по краката. Над леглото бе закачен фино избродиран гоблен, изобразяващ богинята на нощта. На тъмносин фон тя покровителствено загръщаше с дипла от своето сари, осеяно със сребристи звезди, смътния образ на дете, голо, само с по една сребърна гривна на глезените. Джо сравни гоблена с желязната рамка на леглото, с грижливо сгънатия килим, раиран в училищни цветове, с металната гравюра на „Светлината на света“, с която Мидж сигурно бе свикнала в Европа, и си помисли, че може би Прентис с основание го беше поставил.