Чтение онлайн

— Какво направихте?

Прентис се ухили.

— Каквото би направил всеки англичанин — пратих го на училище. Малка общност от англикански пастори държеше мисионерско училище горе на хълмовете. Освен всичко друго те бяха и мисионери лекари. Добри хора. Познавах ги всички. Казаха ми, че ще се грижат за него. Той не искаше да ходи, но аз настоях. Заведох го там и го оставих облян в сълзи. Шест месеца по-късно избяга и се върна при мен. Нахоках го едно хубаво, даже го напердаших и го пратих обратно. След три месеца той се върна! Не беше такъв планът ми, но, изглежда, го спечелих за цял живот. Приех го в скаутите и го назначих за мой адютант и така момчето остана. До деня на смъртта си.

— А начинът, по който умря? Изненада ли ви?

— Изобщо не ме изненада. Той загина, опитвайки се да спаси Дороти. Точно това би направил. Аз му я бях поверил, нали разбирате.

— Чудесна история — рече Джо.

— Той беше чудесен човек — заключи Прентис. — Тъжна история. Трагична дори, но нищо загадъчно нямаше в нея. Абсолютно нищо.

Джо бе увлечен от разказа на Прентис. Щом ледът на военната краткост и сдържаност се разтопи и разказът потече плавно, времето мина неусетно. Джо се съсредоточи, разпознавайки тактиката на поведението му. Като говореше надълго и нашироко по тема, странична за основното разследване, Прентис се представяше като отзивчив и общителен при разпит, като очарователен човек, който няма какво да крие. Джо се възхити от умелото му изпълнение, което реши да назове забавно дърдорене, и не го прекъсна, водейки си записки от време на време и отправяйки интересни въпроси. Но щом стана дума за смъртта на Чхеди хан, полицаят реши, че е дошъл моментът да изиграе своя блъф.

Когато провеждаше разпити, той използваше успешния похват да си води старателно бележки по теми, които съзнаваше, че нямат особена връзка със случая. Това като че ли винаги вдъхваше увереност у човека, на когото задаваше въпроси. Според Джо хората, дори престъпниците, с удоволствие споделяха истината с едно ченге, особено ако си мислеха, че го водят за носа. Той считаше за важно да задава серия въпроси, на които с точност знаеше дали биха могли да се дадат с лекота подвеждащи отговори. След това в критичния момент той се усмихваше любезно, затваряше бележника си и оставяше химикалката. Понякога позволяваше на своята жертва да разиграе малко коня си и без да променя интонацията си, той задаваше още един въпрос, почти като допълнение, хрумнало му по-късно. В изненадващо голям брой от случаите Джо получаваше по-добра информация от последния въпрос, отколкото от предишния едночасов разпит.

Сега се опита да приложи разновидност на този похват, тъй като не изпускаше от ума си факта, че си има работа с високоинтелигентен и безскрупулен човек. Драсна последна бележка, изпъна крака и затвори бележника си. Накланяйки се напред и снишавайки глас, той успя да създаде впечатлението, че следващият му въпрос или коментар няма да бъде отбелязан, а е просто диалог между двама джентълмени.

— Кажете ми, Прентис, знаехте ли, че жена ви доста пие?

— Разбира се — отвърна без колебание Прентис. — Макар че бих казал умерено. Според стандартите в базата. Затова я взимах винаги със себе си, когато ми се налагаше да отсъствам от базата. Оставех ли я сама, се чувстваше самотно, като повечето офицерши. Според мен това може би е допълнителен фактор за нейната смърт.

— Говорейки за смъртни случаи, Прентис, и вие разбирате колко ми е неприятно, че изобщо е нужно да споменавам тази тема, трябва да ви попитам — тъй като вече попитах или възнамерявам да попитам, когато му дойде времето, останалите опечалени съпрузи от сивите конни части — знаехте ли, че някой има причина да убие съпругата ви?

— Естествено, че не! Всички обичаха Дороти. Лесно печелеше симпатиите.

— Сигурно е била добра съпруга на полковник?

— Отлична. Изслушваше проблемите на всекиго, приятно й бе да ги разрешава, независимо колко досадни бяха. На хората това им харесва. Беше свикнала с живота в Индия — животът, който си бе избрала. Много общителна беше. Понякога си пийваше повече джин, отколкото можеше да понесе, но не бе Ема Бовари. За щастие не разчитам само на заплатата си в армията и тя имаше хубави дрехи и чудни бижута, изглеждаше по-добре, от която и да е друга жена в базата и единственото, което желаеше, бе да има добри перспективи — тоест аз да имам добри перспективи. Дороти беше задоволена жена. За мен тя беше като планинско езеро, бистро, привлекателно и винаги отразяващо слънцето.

„И вероятно плитко?“ — Джо се почуди наум.

Изрече на глас:

— Дъщеря ви трябва да е голяма утеха за вас…?

Изражението на Прентис съвсем леко се посмекчи.

— Да. Разбира се. Нямате ли деца, Сандиландс?

— Не. Но си представям радостта. И огорчението — рече сериозно Джо.

Един слуга се появи дискретно на вратата, опитвайки се да привлече вниманието на Прентис.

— Сега се налага да спрем, Сандиландс. Ще ме чакат в конюшните след двайсет минути, а трябва да се изкъпя, преди пак да съм излязъл. Не че конете ще забележат — той се изправи на крака и Джо излезе с него от стаята. — Как се разбирате с Бамбук? Добре. Знаех си, че ще си паснете. И аз съм го яздил преди. Вижте — ако има нещо, което мога да направя за вас, да изнудя някого чрез морален натиск, такъв род неща, обадете се.

Те се здрависаха и Джо излезе на ослепителното слънце със стотици въпроси, жужащи в главата му, и със силното усещане, че полковник Прентис току-що беше дал добър урок на професионалния полицай как се провежда разпит.

Във вторник сутринта закуската на Джо бе прекъсната от тромбата на пакарда на управителя и след като набързо събра карти, бележници, табакера и фотоапарат, той излезе навън и видя Наурунг да стои мирно, а Нанси да седи на задната седалка.

Поздравиха се като стари приятели. Тя протегна ръка, за да се здрависат, а Джо, потъвайки в сивата тапицерия от рипсено кадифе, след миг-два се сети да й пусне ръката.

— Колко луксозна кола — отбеляза той, съглеждайки обстановката с голяма радост и задоволство. — Плъзгащ се прозорец с шлифовано стъкло между нас и шофьора, удобни седалки…

— Да — каза Нанси, — има и малка сребърна фуния за цвете. Напомни ми, ако някъде мернем, да откъснем едно. Хубаво е да пристигнем както подобава при изпълняващия длъжността губернатор.

— Чичо Джардайн? Пак ли ще се виждаме с него! Човекът, който ме напъха в това змийско гнездо!

— Да се виждаме ли? Та ние ще останем при него! Свързах се по телефона и уредих всичко. Не бива да се притесняваш.

— Точно сега е моментът да се притеснявам! Кажи каква ни е програмата.

— Ами за да не губим време, днес следобед съм ти уговорила среща със стария Кармайкъл, а през това време аз ще се отбия при доктор Форбс. После пак ще се срещнем да пием чай в хотел „Гранд Ориентал“ и след това ще идем в резиденцията да прекараме вечерта у чичо.

— Още по-безукорно придружаване — промърмори Джо.

Той отвори разделителния прозорец.

— Добро утро, Наурунг — поздрави.

— Добро утро, сахиб.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Разбира се — отвърна Наурунг, — но сметнах, че би било по-добре, ако поема по маршрута на мемсахиб Кармайкъл от 1911 г. Затова ще тръгнем от къщата на Кармайкъл, която хей там — посочи той, — ще стигнем до края на площада и ще завием надясно.

— Какво е това? — попита Джо, когато няколко минути след напускането на базата навлязоха в неравен път. — Нов път?

— Не, това е път през джунглата, който лесничеят прокара с огън. Дамите обичат да яздят по него. Той води до хълма, откъдето се открива чудесна гледка, а мемсахиб Кармайкъл е имала слаби нерви, чувам да разправят хората. Харесвала е този път, четиридесет ярда широк, абсолютно прав и без никакви изненади.

Той продължи напред по изровения път и в един момент рече:

— Ето тук е била убита мемсахиб.

Спря колата и всички излязоха.

— Няма абсолютно нищо за гледане — рече Нанси.