Чтение онлайн

Амилия се тресеше. Долната и устна трепереше. Все още държаща пергамента, тя стисна юмруци и задиша дълбоко, сякаш опитвайки се да се овладее.

— В такъв случай по-добре издигнете още една клада — рече тя, разкъсвайки пергамента на две.

Той се взря в нея за миг, сетне отвори вратата. Влязоха двама серети.

— Отведете я!

Джаспър се появи отново.

Ариста лежеше настрана, опряла буза в камъка. Чу плъха да цвърчи нейде в тъмнината. От звука я побиха тръпки. От лежането на пода всичко я болееше. И което бе най-лошо, крайниците бяха безчувствени почти през цялото време. Понякога я събуждаше усещането за движение по крака и — единствената индикация, че Джаспър го гризе. Ужасена, тя се опитваше да ритне, само за да открие, че помръдва едва забележимо. Беше твърде слаба.

Много дълго време не и бяха носили храна, чудеше се колко ли дни вече е на принудителна диета. Беше толкова немощна, че дори дишането налагаше усилие. Вече приветстваше мисълта за предстоящите пламъци. Това щеше да е за предпочитане пред бавната гибел да бъде изядена от плъх, когото познаваше по малко име.

Отвратителни идеи нахлуха в изтощения и, беззащитен ум.

Колко ли време е необходимо на един плъх, за да ме изгризе? Колко дълго ще остана в съзнание? Ще се задоволи ли с крака ми или щом осъзнае, че не мога да се защитавам, ще се насочи към по-мекото месо? Жива ли ще бъда, когато изяжда очите ми?

Шокирана от реализацията за съществуването на съдба, по-лоша от изгарянето жива, Ариста се надяваше Салдур да не я забравил. Принцесата се напрегна, ослушвайки се за пазачите и молейки се на Марибор да пристигнат скоро. Ако разполагаше с нужната сила, Ариста с радост щеше сама да подпали кладата.

Чу тропане, продраскване по пода, тракането на нокти. Сърцето и заби ускорено. Джаспър се приближаваше към главата и. Тя зачака.

Троп-троп-троп — дойде по-близо.

Опита се да вдигне ръка, но крайникът не се подчини. Понечи да надигне глава, но тя бе прекалено натежала.

Троп-троп-троп — още по-близо.

Чу как Джаспър я души. Никога не се бе приближавал толкова близо до лицето и. Тя зачака — безпомощна. За няколко минути нищо не се случи. Ариста започна да се унася, но се сепна. Не искаше да заспива, когато Джаспър беше толкова наблизо. С нищо не можеше да му попречи, ала смяташе за по-добре да остане в съзнание.

Когато никакъв звук не се разнесе в продължение на цяла минута, Ариста си помисли, че плъхът се е махнал. Тракането на остри зъбки оповести, че Джаспър се намира непосредствено край ухото и. Отново я подуши и тя усети как той докосва косата и. Плъхът подръпна и Ариста започна да плаче, но не и бяха останали сълзи.

Хрррм.

Отдавна не бе чувала този звук. Стърженето на камък в камък оповести отварянето на тъмничната врата.

Разнесоха се груби гласове, последвани от стъпки.

Тинк-тинк!

Пазачи, но с тях имаше и други, носещи по-меки обувки — или може би ботуши? Единият крачеше, другият се олюляваше.

— Сложи ги в четвърта и втора — нареди пазач.

Още стъпки. Отвори се килия. Разнесе се тътрене, сетне вратата се затръшна. Още стъпки и звукът от влачена върху камъните тежест.

Отвори се друга килия. Тежестта бе хвърлена — болезнено изръмжаване.

Тинк-тинк.

Пазачите се отдалечиха и отново затвориха вратата. Само бяха довели нови затворници. Нямаше да има нито храна, нито вода, нито помощ, нито дори спасението на екзекуцията.

Ариста продължи да лежи. Шумът не бе изплашил Джаспър. Чуваше го как диша край главата и. След миг-два плъхът щеше да пристъпи отново към храненето си. Тя заплака.

— Ариста?

Чу гласа, но бързо заключи, че си го е представила. За един кратък миг си бе помислила, че това…

— Ейдриън е, Ариста. Там ли сте?

Тя премигна и премести глава по каменния под.

Какво е това? Номер? Мой собствен демон? Нима умът ми най-накрая се е самоизял?

— Ариста, чувате ли ме?

Гласът звучеше тъй реален.

— Е-Ейдриън? — прошепна тя тъй слабо, че се страхуваше да не остане нечута.

— Да!

— Какво правиш тук? — думите и излизаха като анемичен полъх.

— Дойдох да ви спася. Само дето не се справям особено добре.

Чу се звук на раздиран плат.

Това беше нелепо. Подобно на всички сънища, едновременно красиво и глупаво.

— Обърках нещата. Провалих се. Съжалявам.

— Не… — дрезгаво заговори тя на съня. — Означава много… че ти… че някой се е опитал.

— Не плачете — каза той.

— Колко остава… до екзекуцията ми?

Дълга пауза.

— Моля те — примоли се тя. — Не мога да търпя повече. Искам да умра.

— Не говорете така! — гласът му отекна в тъмницата. Рязкото избухване изплаши Джаспър. — Никога не казвайте това.

Последва друга дълга пауза. Затворът отново утихна, но Джаспър не се върна.

Кулата се клатеше. Тя погледна под леглото, но не намери четката. Как беше възможно? Всички бяха налице, само първата липсваше. Тя беше най-важната. Трябваше да я намери.

Изправяйки се, случайно улови отражението си в лебедовото огледало. Беше слаба, много слаба. Очите и бяха потънали в черепа като топчета за игра в тесто. Бузите и бяха хлътнали, а устните бяха опънати над костта, разкривайки прогнили зъби. Косата и беше сплъстена и падаща, разкрила плешиви петна върху черепа. Зад нея стоеше майка и, клатейки тъжно глава.

— Мамо, не мога да намеря четката!

— Скоро няма да има значение — нежно отвърна майка и. — Почти свърши.

— Но кулата пада. Всичко се руши, а аз трябва да я намеря. Беше тук. Зная, че беше. Есрахаддон ми каза, че трябва да я намеря. Каза, че е под леглото, обаче я нямаше там. Навсякъде търсих, а времето изтича. Мамо, няма да я намеря навреме, нали? Твърде е късно. Твърде е късно!

Ариста се събуди. Отвори очи, но нямаше светлина, която да подчертае разликата от това действие. Все още лежеше върху камъните. Нямаше кула. Нямаше и четки, а майка и бе отдавна мъртва. Всичко това беше само сън.

— Ейдриън… толкова ме е страх — рече тя на мрака. Нямаше отговор. Той също бе представлявал част от съня и. Сърцето и се сви в тишината.

— Ариста, всичко ще бъде наред — отново чу гласа.

— Ти си сън.

— Не. Тук съм.

Гласът му звучеше напрегнат.

— Какво не е наред? — запита тя.

— Няма нищо.

— Нещо не е наред.

— Просто съм уморен. Стоях до късно и… — изръмжа болезнено.

— Превържете стегнато раните — рече друг глас. Ариста не го разпозна. Беше силен, дълбок, свикнал да командва. — Използвайте крака си за опора.