Чтение онлайн

— Не разбирам — рече Бректън, седнал в компанията на петима серети. — Някой замисля да ни убие, а ние сме обвинените в измяна? В това няма логика.

Ейдриън погледна суровите лица на серетите, сетне сведе очи към пода на колата.

— Регентите искаха да ви убият… аз трябваше да го сторя. Бяхте прав. Не съм рицар. Лорд Дърмонт изобщо не ме е ръкополагал. Дори не бях войник в имперската армия. Поведох националистите срещу Дърмонт.

— Националисти? Но регент Салдур се застъпи за вас. Историята ви бе потвърдена. Те…

— Както казах, искаха да ви убият и наеха мен да го сторя.

— Но защо?

— Отказали сте предложението им да служите на Етелред. Като главнокомандващ на северната имперска армия сте заплаха. Затова ми предложиха сделка.

— Каква сделка? — запита Бректън със студен глас.

— Трябваше да ви убия в замяна на свободата на принцеса Ариста и Дигън Гаунт.

— Принцесата на Меленгар и водителят на националистите? — Бректън отново се замисли. — На нея ли служите? Или сте на служба при него?

— При нито един от двамата. Никога не съм срещал Гаунт, но принцесата е приятел — Ейдриън поспря. — Съгласих се, за да спася живота им. Тъй като не ви убих, те ще умрат утре.

Известно време двамата пътуваха мълчаливо, поклащайки се напред-назад, докато дървените колела захвърляха зад себе си заснежения калдъръм. Бректън се обърна към Ейдриън и запита:

— Защо не го сторихте? Защо не атакувахте?

Ейдриън поклати глава и въздъхна.

— Не беше правилно.

— На имперския площад има над стотина размирници — докладва Нимбус. — И бройката им нараства всяка минута. Етелред отдръпна пазачите и затвори портите на двореца.

— Чух, че имало убити пазачи. Вярно ли е това? — попита от бюрото си Амилия.

— Само един, ако не се лъжа. Но неколцина други са били лошо бити. Бунтовниците викат императрицата.

— Чух ги. Скандират повече от час.

— След турнира не се доверяват нито на Етелред, нито на Салдур. Хората настояват за обяснение и ще приемат такова само от императрицата.

— Салдур ще дойде тук, нали? Ще иска да накарам Модина да каже нещо. Ще ми заповяда да накарам императрицата да обяви, че Бректън и Ейдриън са заговорничили за завземане на престола.

Нимбус въздъхна и кимна.

— Бих предположил.

— Няма да го сторя — предизвикателно рече Амилия. Изправи се и удари по бюрото си. — Сър Бректън не е предател, сър Ейдриън също. Няма да участвам в екзекуцията им.

— Ако не го направите, твърде вероятно е да споделите съдбата им — предупреди Нимбус. — Вдругиден Етелред ще бъде император. Ще властва официално и няма да има особена нужда от бавачката на Модина.

— Обичам го, Нимбус.

Това бе първият път, когато изричаше тези думите — първото признаване, дори и пред самата себе си.

— Не мога да им помогна да го убият. Не ме интересува какво ще правят с мен.

Нимбус се усмихна тъжно и седна в стола край бюрото и. За пръв път сядаше в присъствието на Амилия, без преди това да и поиска разрешение.

— Предполагам наставник ще им е нужен още по-малко. Ейдриън очевидно сбърка нещо и е вероятно аз да бъда обвинен.

Отвън се разнесоха стъпки и двамата погледнаха нервно към затворената врата на кабинета.

— Сякаш идва краят на света — сълзи се стичаха по бузите на Амилия. — А сутринта бях толкова щастлива.

Двамата застинаха разтревожено, чувайки още неколцина души да притичват край вратата им.

— Смяташ ли, че трябва да нагледам Модина? — попита Амилия.

— Би било разумно — кимна Нимбус. — Императрицата обича да седи край прозореца. Трябва да е чула протестите и да се чуди какво става.

— Ще говоря с нея. След казаното от нея на пиршеството, кой знае какво си мисли?

Амилия се изправи.

Двамата тъкмо се отправяха към вратата, когато тя се отвори рязко и вътре влетя регент Салдур. Лицето му бе почервеняло, зъбите стиснати. Затръшна вратата след себе си.

— Ето! — регентът блъсна пергамент в ръцете на Амилия. Състоеше се от няколко неравни реда. — Накарай Модина да наизусти това. Да го е произнесла до час — точно както е написано!

Извъртайки се, той отвори вратата.

— Не — каза тихо Амилия.

Салдур застина. Бавно, той затвори вратата и се обърна. Прониза я с поглед.

— Какво каза?

— Няма да карам Модина да лъже за сър Бректън. Това пише, нали? — тя погледна към пергамента и зачете: — „Мои верни поданици…“ — пропусна част. — „Бяха открити доказателства… сър Бректън и сър Ейдриън… извършили предателство към империята… виновни в най-долното престъпление, познато на бога и човека, и трябва да платят за злината си.“ — Амилия вдигна очи. — Няма да я карам да чете това.

— Как се осмеляваш? — Салдур се изправи в цял ръст и я изпепели с поглед отвисоко.

— Вие как се осмелявате? — предизвикателно отвърна тя. — Сър Бректън е велик човек. Верен, внимателен, мил, досто…

Салдур силно я зашлеви през лицето, запращайки я на пода. Нимбус понечи да се приближи към нея, но спря. Салдур не му обърна внимание.

— Ти беше миячка на чинии! Или си забравила? Аз те създадох! Хареса ли ти да се правиш на дама? Хареса ли ти да носиш хубави рокли и да яздиш на лов, където рицари ти се умилкваха? Убеден съм в това, но няма да позволя чувствата към сър Бректън да ти размътват главицата. Това не е игра, трябва да бъдеш по-внимателна. Разбирам, че си разстроена. Разбирам, че го харесваш. Но нищо от това няма значение. Аз изграждам империя! Съдбата на идните поколения е в нашите ръце. Не можеш да захвърлиш това, само защото си си паднала по някого, според теб изглеждащ зашеметяващо в броня. Искаш рицар? Ще уредя да получиш когото и да е рицар в кралството. Обещавам. Дори мога да уредя брак с престолонаследник, ако това е, към което се стремиш. Как ти се струва? Достатъчно възвишено ли е за теб, Амилия? Би ли искала да станеш кралица? Сторено. Важното сега е да спасим империята от срутване. Дадох ти власт, защото ми харесва коварството ти. Но това не подлежи на обсъждане. Не и сега. Сега може и да има само няколкостотин бунтовници — рече Салдур, посочвайки към прозореца и, — но нещата ще се разчуят и след ден-два може да ни застраши гражданска война. Това ли искаш? Искаш да ме принудиш да пратя армията да избие стотици граждани? Искаш да опожаря града? Няма да стане. Чуваш ли?

Салдур ставаше все по-разгневен.

— Харесвам те, Амилия. Ти ми служи добре. По-умна си от десет благородника наведнъж. Наистина възнамерявам да те възнаградя богато за служенето ти. Говоря сериозно за коронясването ти. Нуждая се от верни, интелигентни монарси, които да управляват имперските провинции. Ти си доказала, че мога да разчитам на теб, а също и че можеш да мислиш самостоятелно. Ценя тези качества. Одобрявам духа ти, но не сега. Ще ми се подчиниш, Амилия, или, кълна се в Марибор, ще бъдеш екзекутирана с останалите!