Чтение онлайн

— Скъпоценна ключалка. Като в Гутария. Един серет в северната кула има изумруд в дръжката на меча си.

— Това обяснява нещата. Вратата, през която дойдох, не помръдва. Не е заключена, значи трябва да е залостена някак. Вероятно това е най-добрият ни шанс да излезем. От дърво е, така че може би бихме могли да я изгорим. Ала е твърде дебела, не съм сигурен дали ще пламне дори и със слама и масло от фенера. А и димът — ако първо не ни убие — ще издаде опита и горе може да ни чакат стражници.

— Ариста и Гаунт не могат да се покатерят през кладенеца — изтъкна Ейдриън.

— Да, но това е само един от проблемите ни. Убеден съм, че въжето вече не е там. Не съм сигурен дали са грабнали Магнус или той е отговорен. Във всеки случай, залостилият вратата се е погрижил и за въжето.

— И какво ни остава?

Ройс сви рамене.

— Най-доброто, което измислих, е да изчакаме да се стъмни и тогава да подпалим вратата. Може би димът ще остане незабелязан. Може би няма да се задушим. Може би ще мога да се измъкна. Може би ще успея да убия пазачите. Може би ще измисля начин да ви изтегля през кладенеца.

— Това са си доста условности.

— Питаше ме — Ройс въздъхна. — Измисли ли нещо?

— Ами Ариста? — Ейдриън отново погледна спящото и лице. — Слаба е, но…

Ройс поклати глава.

— По стените има руни. Точно като онези в затвора на Есрахаддон. Ако можеше да направи нещо, отдавна щеше да го е сторила.

— Албърт?

— Ако има поне малко мозък, сега ще се спотайва. Вече не може да направи нищо, само ще привлече внимание към себе си.

— А офертата на Мерик?

— Откъде знаеш за това? — изненадано запита Ройс.

— Той ми каза.

— Говорили сте?

— Играхме шах.

Ройс сви рамене.

— Няма сделка. Той вече ми каза каквото исках да зная.

Известно време помълчаха. Накрая Ейдриън наруши тишината:

— Съмнявам се, че това е някаква утеха, но оценявам идването ти. Зная, че нямаше да си тук, ако не бях аз.

— Не ти ли омръзва да повтаряш това?

— Убеден съм, че това ще е последният път. Поне намерих Гаунт. Добър пазител се извъдих. Човекът е почти мъртъв.

Ройс хвърли поглед.

— Значи това е Наследникът на Новрон, а? Очаквах нещо повече… Може би белези или пък превръзка на окото — нещо интересно, открояващо се.

— Да, например дървен крак.

— Именно.

Стояха в слабата светлина. Ройс пестеше маслото на лампата. Бректън и Амилия се върнаха и приседнаха до Ариста. Очите на лейди Амилия бяха зачервени и подпухнали. Тя отпусна глава на рамото на сър Бректън, който кимна на Ройс и Ейдриън.

— Ройс, това е сър Бректън — запозна ги Ейдриън.

— Да, познах го, когато отворих вратата. За миг ми се стори, че виждам отново Уесли.

— Уесли? Срещали сте брат ми?

— И двамата сме — рече Ейдриън. — Съжалявам, че не можах да ви кажа на пиршеството. Аз и Ройс служихме заедно с него на борда на „Изумрудената буря“. Брат ви пое командването след смъртта на капитана. Служил съм под командването на много офицери, но искрено мога да кажа, че не бях следвал по-достоен мъж. Ако не беше храбростта му, костите на двама ни с Ройс щяха да лежат в Калис. Той се хвърли самопожертвователно, отдавайки живота си за други.

Ройс кимна.

— Не спирате да ме удивлявате, сър Ейдриън. Ако това е истина, тогава ви благодаря. Между нас казано, Уесли винаги е бил по-добрият. Само мога да се надявам моят край да е поне наполовина толкова въздигнат.

Салдур пламтеше от гняв, докато се изкачваше към петия етаж. Обяд преваляше, трябваше да поемат към катедралата още преди часове. Самият патриарх чакаше, за да проведе церемонията.

Доколкото можеше да си спомни, патриархът никога не бе напускал покоите си в Ерванон. Желаещите да го посетят в търсене на съвет или благословия трябваше да пътуват до Короносната кула. Но и това не им гарантираше среща, тъй като патриархът приемаше много рядко. Бе си изградил репутация да връща въздигнати благородници и дори крале. Даже и най-висшите църковни духовници не бяха го виждали. Салдур бе изпълнявал длъжността на медфордски епископ почти десет години, без да го срещне. Доколкото знаеше, дори Галиен, бившият архиепископ на Гхент, също живеещ в Короносната кула, не бе удостояван с аудиенция. Че стражите посещават редовно кулата, се знаеше от всички. Но Салдур се съмняваше, че някой от тях се среща лично с патриарха.

Затова напускането на Ерванон от страна на патриарха за сватбата, представляваше личен Салдуров триумф. С неподправено нетърпение очакваше срещата с великия водач на нифронската църква — своя духовен отец. Сватбата се очакваше да бъде зашеметяващо и разтърсващо събитие, пищна церемония с оркестър и пускането на стотици бели гълъби. Този ден бе кулминацията на години внимателно планиране, простиращи се назад към онази нощ в Далгрен, когато планът за коронясването на лорд Ръфъс се бе провалил.

В онези времена дякон Томас бълнуваше като лунатик. Твърдеше, че с очите си видял как младо момиче на име Тракия убива гиларабрина. Тъй като Салдур бе обявил, че само истинският Наследник може да срази чудовището, дяконовите твърдения бяха смятани за проблематични. Страж Луис Гай възнамеряваше да убие и Томас, и момичето, но Салдур бе съзрял откриването на други възможности.

Патриархът бе изявил желание да обяви Салдур за следващия архиепископ на Гхент, заменяйки загиналия в атаката на гиларабрина Галиен. Тази позиция бе най-високата в църковната йерархия, отстъпваща единствено на патриаршеската тиара. Предложението бе изкусително, но Салдур знаеше, че е настъпило времето да се нагърби с формирането на една Нова империя. Захвърли свещеническите одежди и надяна политическата мантия — нещо, което духовник не бе правил от времето на патриарх Венлин.

Бе устоял на атаките на крале и епископи, борейки се срещу невежеството и традицията. Настояваше, приласкаваше и убиваше по пътя към целта си за единна империя, която да промени света към по-добро. Под негово ръководство славата на Старата империя щеше повторно да засияе. За нищожните умове на Етелред и себеподобните му това означаваше един-единствен управник на трона. За Салдур това значеше цивилизация. Съществувалото някога щеше отново да се възроди. Средата на зимата бележеше кулминацията на всички негови усилия и годините борба. Това бе последната битка, която се оказваше истинско предизвикателство.

Салдур очакваше простолюдните да са се изморили през нощта, но гневът им изглеждаше дори нараснал. Бе ядосан, че тихият и спокоен с години град бе избрал точно този момент да се бунтува. В миналото хората бяха облагани до голо и лишавани от храна, за да могат кралете да пируват. Ала никога не се бяха вдигали на бунт. Това, че сега го правеха, изглеждаше странно, но и нещо повече — посрамващо.

Дори Мерик бе изненадан от негодуванието на хората, изригнало сякаш от нищото. Салдур очакваше известно разочарование от резултата на турнира, както и безредици. Знаеше за вероятността привържениците на убития рицар да създадат проблеми. Но не бе очаквал и двамата претенденти да оцелеят. В отсъствието на видимо престъпление арестите им изглеждаха неоправдани. И все пак реакцията бе любопитно пламенна.