Чтение онлайн

Сред мрака Амилия лежеше в ръцете на сър Бректън и се удивяваше на невъобразимото — как бе възможно едновременно да се потопи в блаженство и страх.

— Погледнете — прошепна рицарят.

Амилия вдигна глава и видя слаба светлина да се процежда около вратата на последната килия. В бледото сияние затворниците изглеждаха призрачнобледи, лишени от цвят. Принцеса Ариста, сър Ейдриън и Дигън Гаунт лежаха в коридора на общо легло, струпано със сламата от всички килии. Тримата изглеждаха като трупове, очакващи погребението си. Ребрата на сър Ейдриън бяха омотани с импровизиран бинт, почервенял заплашително. Принцесата бе толкова слаба, че вече не приличаше на себе си. Но най-зле от всички изглеждаше Гаунт, представляващ опъната върху костите кожа. Само немощното му дишане го отличаваше от неколкодневен мъртвец.

През нощта в затвора бе проникнал мъж, опитал се да ги освободи. Бе отключил килиите им, но планът за бягство се бе провалил. Сега мъжът обхождаше тъмницата.

— Утро е — рече сър Бректън. — Днес е Средата на зимата, кулминацията на Зимния фестивал.

Осъзнавайки, че светлината посочва нов ден, Амилия заплака. Бректън не попита защо. Просто я притисна към себе си. Понякога я потупваше по ръката и галеше косата и по начин, който само преди ден тя би сметнала за невъзможен.

— Ще се оправите — успокои я той с изненадваща увереност. — Щом императрицата разкрие предателството на своите регенти, убеден съм, че нищо не ще я спре от това да ни спаси.

Амилия стисна треперещите си устни. Грабна ръката на рицаря и я стисна.

— Модина също е затворничка — заяви Ариста.

Амилия смяташе, че принцесата спи. Поглеждайки, срещна очите на Ариста, чиято глава бе извита достатъчно, за да ги наблюдава.

— Използват я като марионетка. Салдур и Етелред движат всичко.

— Значи тя е измислица? Всичко ли е измама? Дори и историята за Напаст Ръфъсова? — попита я Бректън.

— Това беше истина — отвърна Ариста. — Бях там.

— Били сте там? — попита Амилия.

Ариста понечи да заговори, но се задави. Отне и момент, преди да си поеме треперещ дъх.

— Да. Тогава тя беше различна — силна, непоколебима. Обикновено момиче, но твърдо решена да спаси баща си, не позволяваше на нищо да я спре. Гледах я как се въоръжава с парче стъкло срещу неуязвимо чудовище, голямо колкото къща.

— Ето, милейди — рече Бректън. — Ако императрицата може да стори това, убеден съм…

— Не може да ни спаси! — захлипа Амилия. — Тя е мъртва!

Бректън я изгледа смаян.

Тя посочи към светлината.

— Днес е Средата на зимата. Модина се е самоубила при изгрев.

Тя обърса лице.

— Императрицата е умряла в стаята си, пред прозореца си, наблюдавайки първите лъчи на слънцето.

— Но… защо? — попита той.

— Не искаше да се омъжва за Етелред. Не искаше да живее. Нямаше причина да продължава. Тя… Тя…

Задавена от емоции, Амилия се изправи и закрачи по коридора. Бректън я последва.

Аристината кашлица събуди Ейдриън. Той се замъчи да се изправи, изненадан от слабостта си и сгърчил лице от болката. Приближи се достатъчно, за да повдигне главата на принцесата и да я отпусне върху бедрото си.

— Как сте? — попита той.

— Изплашена. Ами ти?

— Чувствам се отлично. Един танц?

— Може би по-късно — рече Ариста. Тялото и бе покрито с грозни червени белези. — Звучи ужасно — продължи принцесата, — но се радвам, че си тук.

— Звучи глупаво — отвърна той, — но и аз се радвам.

— Глупаво е.

— Ами… напоследък само глупости върша.

— Смятам, че всички сме така.

Ейдриън поклати глава.

— Не и като мен. Аз повярвах на Салдур. Сключих сделка с него — и с Луис Гай. Двамата с Ройс не бихте направили тази грешка. Ройс щеше да използва времето между сблъсъците, за да ви измъкне. А вие — вие сигурно бихте измислили начин да завземете империята. Не, вие двамата сте умни.

— Смяташ ме за умна? — попита тя тихо.

— Вие? Разбира се. Колко жени биха превзели град, без да имат понятие от военно обучение? Или да са спасили брат си и кралството от заговор? И колко на своя глава са се опитвали да проникнат в имперски палат?

— Можеше да спреш преди последното. Ако не си забелязал, то беше колосален крах.

— Е, две от три не е зле — той се ухили.

— Чудя се какво ли става там горе — поде след известно време Ариста. — Вече вероятно е следобед. Вече трябваше да са дошли и да са ни извлекли на кладите.

— Може би Етелред си е променил мнението — каза Ейдриън.

— Или просто са решили да ни оставят да умрем от глад.

Ейдриън не каза нищо и Ариста дълго време се взира в него.

— Какво има? — попита той.

— Бих искала да те помоля за услуга.

— Каква?

— Не е лесно да бъде изречена — рече принцесата.

Той присви очи.

— Кажете.

Тя все още се колебаеше, сетне пое дълбок дъх. Поглеждайки настрана, тя запита:

— Ще ме убиеш ли?

Ейдриън усети как въздухът се изнизва от него.

— Какво?

Ариста върна погледа си върху него, но не каза нищо.

— Не говорете така.

— Би могъл да ме удушиш — протягайки се, тя взе ръката му и я постави на шията си. — Просто стисни. Убедена съм, че няма да отнеме много време. Надали ще боли много. Моля те, вече съм толкова слаба, а Ройс не донесе храна или вода. Просто… просто искам всичко да свърши. Искам този кошмар да спре…

Тя заплака.

Ейдриън се взираше в нея, усещайки топлината на врата и под ръката си. Устните му потрепваха.

— Има един плъх, който… — тя се поколеба. — Моля те, Ейдриън. Моля те.

— Никой няма да бъде изяден жив — Ейдриън отново погледна към белезите по кожата и. — Ройс се е заел да измисли начин за бягство. Това е специалността му, забравихте ли? Ние сме чудотворци. Не ни ли наричаше така Олрик? Просто трябва да издържите.

Боецът свали ръка от шията и и придърпа принцесата към себе си. Чувстваше мъртвешка празнота, само раните от наръгванията му напомняха, че е още жив. Галеше Ариста по косата, докато тялото и се раздираше от хлипания. Постепенно тя се успокои и се унесе. Ейдриън също се потапяше в накъсан сън.

— Буден ли си? — приседна до него Ройс.

— Вече да. Какво има?

— Как си?

— И по-добре съм бил. Какво измисли? И по-добре да си струва, защото вече казах на Ариста колко си брилянтен.

— А тя как е? — попита крадецът.

Ейдриън погледна към принцесата, която още спеше, отпуснала глава върху него.

— Помоли ме да я убия.

— Ще приема това за „не е добре“.

— Е? Какво откри? — запита Ейдриън.

— Нищо добро. Три пъти прегледах всеки инч от тъмницата. Стените са солидни и дебели. Няма пукнатини или износени места. Даже със специалните инструменти на Магнус дълбаенето отне повече от седмица. Не е ясно за колко време ще прокопаем тунел за навън. Открих стъпала, отвеждащи към нещо, което предполагам е вход, обаче няма ключалка. Та даже няма и врата. Стъпалата просто свършват в тавана. Още не зная какво да мисля за това.