Чтение онлайн

— Наблюдавай сенките, мисли си за нещо хубаво! — прошепна тя. — Какво виждаш?

„Кораби и лодки, и покривите на Париж, и къпини, и, виж, там е гилотината, не, не е гилотината, а беседка, обвита с пълзящи рози, о, това е нашата провинциална вила край Версай, където ходехме напролет и през лятото като малки — брат ми и аз, скъпата мама е мъртва от толкова отдавна, татко е заминал един Бог знае къде. Леля и чичо ни обичат, но няма заместител за скъп…“

— О, mon Dieu — изохка Анжелик, когато първите непоносими спазми я пронизаха, после извика при следващите, обезумяла натъпка крайче от чаршафа в устата си, за да заглуши виковете, които се изтръгваха от нея и щяха да докарат цялата легация да буха по залостената й врата.

И тогава започнаха тръпките. Ледени иглички се забиваха в червата й. И какви гърчове, двайсет пъти по-тежки и от най-болезнените месечни спазми. Тялото й се мяташе от напъните, крайниците й потрепваха в такт с болките, които я разкъсваха от слабините до мозъка.

— Ще умра… Ще умра — изстена тя, зъбите й стискаха чаршафа, заглушавайки виковете при всеки нов спазъм и тръпка; и пак, и отново, и отново, и после спряха. Съвсем ненадейно.

Отначало Анжелик помисли, че наистина е умряла, но скоро сетивата й се съвзеха и тя видя, че стаята е спряла да се върти, пламъкът на лампата бе намалял, но все още гореше и се чу тиктакането на часовника. Стрелките показваха 5,42.

Едва се изправи на леглото, чувстваше се ужасно. Погледна се в малкото си огледалце и се изплаши. Пепеляво лице, косата й лепнеше от пот, устните й бяха побелели от лекарството. Изплакна устата си с малко зелен чай, изплю го в нощното гърне и пак го бутна под леглото. С усилие свали измърсената си нощница, среса си косата и легна изтощена, но се чувстваше по-добре след усилията, които положи. Едва тогава забеляза червеното петно върху нощницата си, захвърлена небрежно на овехтелия килим.

Бързият оглед потвърди, че наистина се стича кръв. Тя сложи чиста кърпа между краката си и призори пак си легна, почти потъна в дюшека от изтощение. Между уморените си крака усещаше топлина. Кръвоизливът се засили.

Неделя, 11 ноември

— Прославеният Чжан нареди да ти казвам всичко, което засяга тай-пана, По-стара ми сестрице — започна неловко А Со. — По-миналата нощ на Златната катеричка й започна месечното неразположение и…

— А, ето защо остана на легло и отказа да се срещне с моя син — отвърна А Ток. Двете жени се намираха в стаята й в края на коридора, скрити от любопитни очи. — Цял ден се държа като дете, на което му никнат зъбите, тази сутрин беше още по-зле, време е да се връщаме у дома.

— Да. Но слушай по-нататък: тя казва, че й дошло, но аз зная, че датите й са като моите. Изглежда невъзможно. Обикновено й идва редовно като на всяка млада цивилизована девственица, обаче… — А Со повъртя нервно блузата си — обаче сега си спомням, че последния път й бе оскъден, все едно че не дойде.

По-възрастната жена се оригна и използва клечка за зъби.

— Да не й дойде, да й е оскъден или нередовен при цялата тревога около раните на моя син и гнусните убийци варвари край нас е нормално, а не необикновено. — На масата между двете имаше най-различни паници с остатъци от обяда й: сладко-кисела супа, парченца пържено месо, смесено с пресни зеленчуци, риба в сос с джинджифил и соя, късчета свинско със сос от чер боб, скариди с чесън и ориз. — Обикновено нещо е, По-млада ми сестрице.

— Необикновеното е, че вчера сутринта, като отидох да й занеса чай и гореща вода за баня, трябваше да похлопам няколко пъти, за да я събудя, а тя не ме пусна да вляза в стаята й, само грубо ми подвикна: „Махай се!“, през вратата с вулгарния си глас, а… — А Со драматично понижи глас… — само минути по-късно Големият Остър нос, от ония чуждоземски дяволи, дето нашите чуждоземски дяволи ги наричат Жабари, почука тихо ей така. — Тя потропа три пъти, после още веднъж. — И му отвори веднага!

А Ток премигна:

— Веднага ли? Него? Жабарят? Пусна него, а тебе не? Ти видя ли го?

— Да, но той не ме забеляза.

— Аййиая! Хитро си постъпила. Продължавай, По-млада ми сестрице! — А Ток ловеше всяка дума. — Продължавай.

— Той постоя няколко минути, после изнесе нещо, завито в кафява коприна. Като крадец в най-тъмната нощ. Но не ме видя, че го следя — А Со пак млъкна, харесваше й — както на всички китайци — да споделя клюки и тайни. — Нито че тръгнах подире му.

— В името на всички богове, големи и малки, наистина ли? — А Ток наля две чаши мадейра, което те отпиха с наслада. — Да си жива и здрава, По-млада ми сестрице, нека никога твоята Нефритова Порта не те безпокои. Продължавай, продължавай!

— Той слезе на брега, качи се в лодка с гребла и загреба навътре в морето. След малко го видях да пуска нещото в морето.

— Не думай!

— Да. После загреба обратно. Но не ме видя въобще.

— Какво ли може да е хвърлил?

А Со се наведе напред към нея:

— Когато госп’жица ме пусна вътре, огледах внимателно. Леглото и нощницата й бяха прогизнали от пот, а тя изглеждаше, сякаш е изкарала треската от Хепи Вали. Личните й кърпи бяха вир-вода, по-тежки от обикновено. Нареди ми да изчистя всичко, да донеса гореща вода и да не пускам никого — дори тай-пана. Щом сторих нужното, тя се строполи на леглото и пак заспа.

— В това няма нищо странно, но тая работа с Острия нос — даа! — кимна А Ток дълбокомислено. — Цялата работа е като магарешко говно, отвън блести, но все си е говно. Ясно, отървал я е от нещо.

А Со се поколеба:

— А твоят уважаван син дали не е спал с нея?

А Ток се изкиска.

— Сигурна съм, че се е опитвал, но Златната катеричка няма да допусне Небесният му ствол да се наслади, отваряйки нейната Порта, макар че тя се перчи с нея при всяка възможност. Чувала съм го да стене името й в съня си, горкичкият. Отвратително, ако беше цивилизована, можехме да уговорим цената и да приключим с това.

А Со загледа как А Ток замислено отскубна парче от почти доядената риба с пръчиците си, осмука костта и я изплю в купичката си. По-младата жена с удоволствие би поделила с нея остатъците, техния готвач не го биваше никак.

— Как е готвачът ви напоследък? — попита тя невинно.

— Напредва. Кучето е от моето село, така че е обещало да се оправи. Обучавам го, разбира се. — А Ток направи гримаса. — Напразни усилия, По-млада ми сестрице. Как е господарката ти днес?

— Раздразнителна, както обикновено. Кръвотечението продължава, по-силно е от всякога. Докторът гигант дойде да я види тази сутрин, но тя не пожела да се срещне с него, заръча ми да го отпратя. Има нещо…