Чтение онлайн

— Емико! Нашата баня!

Главната й придворна веднага я поведе от стаята по коридора, наобиколена от останалите дами и прислужници, сякаш е пчелата майка. Нобусада кръвнишки изгледа управителя и тропна с малкото си краче:

— Какво чакам? Покажи ми банята и изпрати за масажистка да ми изтърка гърба. И се погрижи за тишина — забранявам шума!

— Да, господарю, военачалникът всекидневно издава заповед, а аз ще изпратя масажистка в банята, господарю, Сако ще е…

— Сако ли? Нея не я бива колкото Мейко — къде е Мейко?

— Толкова съжалявам, господарю, болна е.

— Кажи й да оздравява! Кажи й да оздравее до залез-слънце! Нищо чудно, че е болна. И аз се чувствам болен! Такова отвратително пътуване! Бака! Колко дни сме на път? Поне петдесет и три, а това е по-малко от… защо е цялото бързане…

Военачалникът на ескорта чакаше управителя в градината. Беше надхвърлил трийсетте, блестящо обучен, прочут майстор на меча. Помощникът му пристигна бързешком.

— Всичко е обезопасено, господарю.

— Добре. Вече ви е станало навик — рече военачалникът отегчено и напрегнато. И двамата носеха леки пътни доспехи, шапки и два меча над туники, с отличителните знаци на шогуната, и панталоните си. — Само още един ден, и неприятностите ни ще нараснат. Все още не мога да повярвам, че Съветът и Настойникът допуснаха това опасно начинание.

Помощникът му всеки ден изслушваше тази забележка.

— Да, военачалнико. Поне ще бъдем в нашите собствени казарми със стотици войни повече.

— Не са достатъчно, никога не са достатъчно, въобще не трябваше да тръгваме. Но го направихме и карма е карма. Провери останалите ни хора и се увери, че списъкът за наряда на охраната е точен. И после кажи на коняря да погледне моята кобила, да огледа левия й крак, може би си е сцепила копитото… — Подковаването на конете бе непознато в Япония по това време. Тя едва не ме хвърли при преминаването на бариерата. После се върни и ми докладвай. — Помощникът бързо се отдалечи.

Военачалникът бе по-доволен от обикновено. При обиколката си из странноприемницата и нейните градини сред високите бамбукови огради, и по-специално този участък, оградено място с една-единствена порта, се увери, че постройките за шогуна са удобни за защита, на всички други пътници бе забранено да пребивават в странноприемницата през тази нощ, постовите знаеха паролата и бяха наясно с преките си задължения — да не допускат никого без покана на пет метра от шогуна и жена му, нито хора с оръжие — с изключение на Настойника, Съвета на старейшините и него самия, както и хората от охраната, която го съпровожда. Законът бе всеобщо достояние, наказанието за допускане на въоръжен предвиждаше смърт както за въоръжения, така и за охраната, че не е била нащрек — освен ако шогунът лично не ги помилва.

— А, управителю! Има ли някаква промяна в плановете?

— Не, военачалнико. — Възрастният човек въздъхна и изтри челото си, челюстите му трепереха. — Светлейшите особи се къпят, както обикновено, после ще си починат, както обикновено, после ще си вземат същинската баня и масажа по залез-слънце, както обикновено, след което ще вечерят, ще поиграят го, както обикновено, и ще си легнат. Всичко наред ли е?

— Тук да. — Военачалникът ръководеше гарнизон от сто и петдесет самураи в двестаметровия двор. Отделение от десет войни охраняваше единствения вход — очарователно мостче над поток, водещо до високи декоративни греди и до също така натруфена порта. Около целия обиколен плет на всеки десет крачки стоеше по един самурай. Те трябваше да бъдат сменяни от прясно попълнение от шестстотинте самураи, разквартирувани в казармите до главната порта или наблизо в други странноприемници. Патрулите трябваше да тършуват в градината и покрай оградата дискретно, тъй като шумът и видимото присъствие на самураи разгневяваше принцесата, а следователно и съпруга й.

Над тях се сгъстяваха облаци, безрадостното, забулено слънце още не бе стигнало хоризонта, в небето вятърът си играеше с облаците. Беше студено и обещаваше да стане още по-студено. Прислужниците палеха фенери сред храстите, светлините им вече се отразяваха в езерцата, лъщяха по камъните, овлажнени предварително, за да направят впечатление.

— Красиво е — отбеляза военачалникът, — възможно най-доброто, макар че повечето странноприемници също бяха хубави. — За първи път предприемаше такова пътуване. Целия си живот бе прекарал в или около замъка в Йедо, със или край Нобусада, както и с предишния шогун. — Красиво е, да, но по ми се ще господарят шогун и жена му да бяха в замъка Сакамото, отколкото тук. Трябваше да настояваш.

— Опитах се, военачалнико, но… но тя реши така.

— Ще се радвам да стигнем в нашите собствени казарми, когато двамата ще са зад дворцовите стени, а най-много ще се радвам и те, и ние да се озовем на сигурно място в замъка в Йедо.

— Да — рече управителят, тайно отегчен от своя господар и господарка и от постоянното им недоволство, мърморене и сприхавост. „Все пак — помисли си той, — гърбът го боли, има нужда от баня и от масаж, и от ухажването на младата си приятелка; навярно щях да съм същият, ако бях толкова възхваляван като тях, мамино синче от самото си раждане и едва на шестнайсет…“ — Мога ли да попитам каква е паролата, военачалнико?

— До полунощ е „Синя дъга“.

На двеста метра оттам, в източните покрайнини на селото, една разнебитена стара стопанска постройка се гушеше в края на сокака, недалеч от Токайдо и бариерата на Оцу. Вътре водачът на бойната група от шиши, младеж от Чошу, наречен Сайго, оглеждаше кръвнишки стопанина, жена му, четирите му деца, баща му и майка му, брат му и една прислужница, които бяха коленичили ужасени, сврени в ъгъла. Това беше единствената стая и служеше за всекидневна, трапезария, за работа и за спане. Няколко мършави пилета в клетка, окачена на гредата, писукаха неспокойно.

— Помни какво ти казах. Не знаеш нищо, не си видял нищо.

— Да, господарю, разбира се, господарю — захленчи старият мъж.

— Млъквай! Обърнете се с гръб, с лице към стената и затворете очи, всички. Завържете коланите около очите си!

Те се подчиниха. Мигновено.

Сайго беше на деветнайсет, висок и снажен, с изсечено красиво лице, носеше къса тъмна туника и панталони подобно на самураите в кръчмата, два меча, сламени сандали и никакви доспехи. Остана доволен, че селяните не виждат и са покорни, седна до вратата, надникна през цепнатините в книжния прозорец и зачака.

Ясно виждаше бариерата и помещенията на охраната. Слънцето още не бе залязло, така че бариерата беше все още отворена за късните пътници. Много дни той и хората му бяха търсили такова място, идеално за целта им. Задната врата водеше към лабиринт от алеи и пътеки, превъзходни за внезапно отстъпление. Този следобед, щом шогунът премина през бариерата, той внезапно нахлу тук.

Чуха се стъпки. Ръката му сграбчи меча, после се отпусна. Още един младеж влезе тихичко, последван от друг, дошъл от различна посока. Скоро пристигнаха още седмина. Отвън стоеше на пост, друг — на завоя на сокака, свързан с Токайдо, а единайсетият се криеше в селото — той щеше да отнесе радостната вест за успеха на Кацумата в Киото, която щеше да даде сигнал за нападение срещу Огама и Портите. Те бяха жилави младежи, облечени като него без ризници, бивши гоши — най-ниският ранг на самураите — сега ронини, всички горе-долу на една и съща възраст, между деветнайсет и двайсет и една. Само Сайго бе деветнайсетгодишен, а Тора — седемнайсет, негов заместник-командир от Сацума. Трепереха от течението през процепите на прозорците и от напрежение.

Сайго със знаци им нареди да проверят мечовете си, шурикените и другите смъртоносни оръжия — нямаше нужда от много приказки по време на цялата операция. Планът им бе изготвен от дни. Бяха се съгласили, че всички ще се ръководят мълчаливо. Погледна през прозореца. Слънцето докосваше хоризонта, небето бе ясно. Време е.

Той тържествено им се поклони, а те — на него.

Насочи вниманието си към селяните.

— Трима мъже ще стоят отвън — рече дрезгаво. — Ако някой шукне, преди да се върна, ще подпалят стопанството.