Чтение онлайн

Старият мъж пак захленчи.

Сайго махна на своите. Те го последваха. Същото сториха часовите отвън. Никакво обръщане назад. Тези, които бяха будисти, бяха казали последната си молитва пред едно светилище, онези, които бяха шинтоисти, бяха запалили последна пръчка тамян, така че духът им да се слее с тънката струйка дим, който олицетворяваше преходността на живот. Всички бяха написали предсмъртните си стихотворения и ги бяха пришили към гърдите на своите туники. Гордо бяха вписали феодалните си владения, само имената им бяха фалшиви.

В алеята те се разделиха на двойки, всяка пое по свой собствен път. Скоро заеха позициите си, свити сред високите бурени и гъстата зеленина до стобора зад странноприемницата, така че да се виждат един друг. Сайго бе заел най-южния ъгъл. Стоборът беше три метра висок, от жилав бамбук, със заострени колове на върха. Сенките все се размиваха в настъпващия здрач.

Зачакаха. Сърцата им силно туптяха в гърдите, дланите им се потяха, при най-слабото шумолене можеше да дотича вражески патрул. Всички усещаха странен, силен вкус в устата си. И режещи болки в слабините. Някъде наблизо се обади щурче — призивно и любовно напомни на Сайго за неговото предсмъртно стихотворение:

Усети, че очите му се замъглиха като небето. Толкова е красиво да си тъй щастлив и все пак толкова тъжен.

Иззад стобора дочуваха гласове на прислужници, прислужнички, от време на време на някои самураи, подрънкване на метални съдове, защото кухнята беше наблизо. В далечината зазвуча шамисен 54 и песен. Чакаха. Пот се стичаше по лицето на Сайго. Тогава чу приближаващо се, едва доловимо шумолене на кимоно и едно момиче прошепна:

— Синя дъга… Синя дъга. — После млъкна.

Отново се разнесоха звуците от кръчмата.

Сайго незабавно махна на Тора до себе си. Младежът мълчаливо затича към другите отделения, предаде думите и се върна. При сигнала на Сайго всяка двойка намери стълбите, които бе приготвила, замаскирала и скрила в дивия шубрак много предпазливо, и ги опряха на стобора. Той пак се вгледа в небето. Последният слънчев лъч угасна, при следващия сигнал те се изкатериха и прехвърлиха оградата като един, скочиха на земята — мека и тинеста, превиха се безшумно до поддържаните храсти, готови за мигновена фронтална атака.

Като по чудо не се вдигна тревога. Те се огледаха предпазливо. На около шестдесет метра пред тях се намираше участъкът на шогуна, тръстиковите покриви едва се показваха над висок, гъст плет от бучиниш, покривите на централната част за спане и баните бяха малко по-високи. Главният вход беше доста далеч, все още отворен. Всичко точно както очакваха. С изключение на охраната, доста по-многобройна от предвижданията. Загорча им от яд.

Вдясно бяха разположени главните кухни със силно димящи котли и множество персонал — и там имаше охрана. Вляво и из целия двор бяха разпръснати къщичките за гости, сред другите градини с потоци и мостчета, всяка с добре поддържана входна пътека, виеща се през храстите. Там беше тихо и не се виждаха никакви светлини вътре, само по един фенер на предните веранди. Това доразтревожи шиши, очакваха да са заети и да им служат за прикритие и за отвличане на вниманието.

„Карма — помисли си Сайго. — Все пак нашите позиции са, както предсказвахме, а и на врага; планът е добър и знаем паролата.“ Предишните две седмици, преоблечен като обикновен пътник самурай, той бе открил нужната му куртизанка и бе намерил път към сърцето й, така че тя скоро го заведе на тайна обиколка из градините — дори по местата, където Светлейшите пътници щяха да почиват.

„Защо не? — бе прошепнал. — Кой ще разбере? Очакват ги след няколко дни — о, толкова си красива. Нека се слеем там, където шогунът и сестрата на Сина на Небето ще се слеят — ще има какво да поверим на внуците си, нали? Изглежда, никога няма да те напусна…“

Също толкова лесно бе открил прислужница от банята, фанатично предана на шиши, и я убеди, че няма страшно, ако подслуша и прошепне няколко думи през нощта.

Сайго усети, че Тора го докосва по ръката. Младежът разтревожен посочи с ръка. През портите мина патрул. Започна обиколка на градините. Изпод фенерите струеше светлина. Патрулът неминуемо щеше да ги приближи. Сигналът му — писък на нощна птица, предаде заповедта.

Те тутакси потънаха по-надълбоко в храсталака и снижиха глави, сдържаха дъха си. Патрулът приближи и отмина, без да ги забележи — точно както Кацумата бе предсказал, когато им бе изложил плана за нападение: „Първоначално трудно ще ви забележат в мрака. Никога не забравяйте, че изненадата е на ваша страна. Проникването ви във вражеските позиции ще бъде напълно неочаквано. Кой би се осмелил да нападне шогуна, след като е заобиколен от толкова много войни? И то на попътна спирка? Невъзможно! Помнете: крадешком, изненадващо и с дива бързина двама-трима от вас ще проникнат до целта — а и един е достатъчен.“

Сайго наблюдаваше как врагът отминава. Приятна жар се разля по тялото му и цялата му увереност се върна. Изчакаха още малко, докато вражеският патрул зави, после той махна на бойните групи да се придвижат до предварително определените си позиции. Защитени от храсталака, четирима мъже се плъзнаха вдясно от него, двама — вляво. Когато всички заеха позиции, той пое дълбоко дъх, за да поуспокои сърцебиенето си. Сигналът му, отново писък на нощна птица, даде заповед да започват.

Веднага най-отдалечената двойка вдясно от храстите се измъкна на пътеката, оправи връзките на панталоните си и бавно поеха напред, прегърнати като любовници. След малко охраната до най-близкия плет ги забеляза:

— Вие двамата, стойте!

Двамата младежи се подчиниха, а единият извика:

— Синя дъга, синя дъга, господарю старши — и двамата се засмяха, преструваха се на свенливи, после продължиха ръка за ръка.

— Стойте! Кои сте вие?

— О, толкова съжалявам, просто приятели на нощна разходка — отговори младежът с най-тихия си, най-мил глас. — Синя дъга, забравил ли си нашата парола?

Един от самураите се засмя и каза:

— Ако военачалникът те залови да се „разхождаш“ в храстите наоколо, ще видиш не синя дъга, ами звезди посред бял ден и страните и на двама ви ще пламнат от бой!

Двамата младежи отново се престориха, че се смеят. Без да бързат и без да обръщат внимание на още по-резките викове да спрат, те продължиха. Накрая старшията изкрещя:

— Вие двамата. Елате тук веднага!

Те застанаха пред него на часа и се развикаха жалостиво, че не правят нищо лошо. Сайго и останалите, прикрити от разправията, се бяха промъкнали до крайните си позиции. Напрегнати от възбуда, че не ги бяха забелязали, те си отдъхнаха за секунда; знаеха, че този инцидент е към края си. Крясъкът на нощната птица този път беше достатъчно силен, за да стигне до двамата младежи.

Без колебание те уж се разсмяха и тичешком ръка за ръка весело се отдалечиха в обратна на охраната посока, сякаш си играеха. Пътеката им небрежно ги изведе на светло и за първи път се показаха ясно. С гневен вик сержантът и четирима мъже хукнаха да ги преследват. Часовите на главната порта се взряха в мрака да видят какво става, а охраната на плета махна на близкостоящата. Всички бяха нащрек.

Бързо заобиколиха двамата шиши. Гръб до гръб, с извадени мечове, те стояха в безизходица, отрупани с въпроси, нищо мекушаво нямаше в стойката им, нито в начина, по който устните им оголиха зъбите.