Чтение онлайн

— Ами, капитане, и да, и не…

— Да или не?

Настъпи гробна тишина. Лънкчърч съзнаваше, че каквото и да отговори, ще сгреши. Реши, че най-добре е да каже истината:

— Гол за флота!

Гръмнаха радостни възгласи и закани, а Палидар — висок и много доволен от себе си — се запъти към мястото си.

— О, Сетри, колко си храбър! — Анжелик го изрече толкова мило, че Марлоу и останалите се скъсаха от ревност.

— Добре се справи, друже — поздрави го с неохота Марлоу.

Играта — по-скоро битката — се възобнови не на шега сред одобрителни викове, заглушавани от дюдюкания и псувни.

— Бива си го мачът, Томас, а? — запита Сър Уилям.

— Съвсем очевидно е, че не беше гол, реферът е…

— Дрънканици! Залагам пет гвинеи за победата на флотата.

Вратът на генерала бе придобил още по-тъмен оттенък на червеното, а това достави удоволствие на Сър Уилям и му помогна да се избави от лошото си настроение. В Колонията и в Пияния град непрекъснато избухваха разправии, от Бакуфу и Митницата пристигаха досадни писма, пък и все още не бе простил глупавото поведение на генерала по време на неразборията.

Не му стигаха тези злочестини, ами с последната поща пристигнаха още по-отвратителни вести и прогнози от Външното министерство: липсата на финансова поддръжка от Парламента щяла да предизвика ново отзоваване на част от дипломатическия персонал и „макар хазната на Империята да е претъпкана, тази година заплатите няма да се повишат. Американската война ще се окаже най-жестоката в цялата история на човечеството заради новоизобретените гранати, бронзови патрони, пушки със задно зареждане, оръдия със задно зареждане и картечници. След разгрома на съюзните войски при Шайлоу и след втората битка при Бул Рън очакванията са, че конфедератите ще спечелят войната; повечето учени глави в Сити са отписали президента Линкълн като нерешителен и некадърен, но, скъпи ми Уили, политиката на НВ си остава все същата: да залагаме и на двете страни, да си заравяме главите в пясъка и да не се забъркваме в тая скапана касапница…“

От Европа също идваха лоши новини: руски казашки войски пак бяха извършили кърваво клане на поляци във Варшава след демонстрации против руското господство; принц Фон Бисмарк бе станал министър-председател на Прусия и пълзяха слухове, че се готвел за война с Франция; Австро-Унгария и Русия май пак се намираха на ръба на въоръжения конфликт; предстояха неизбежни сражения на Балканите…

„И така нататък, ad nauseam 56 — помисли си Сър Уилям начумерено. — Всичко си е все същото! Проклет да бъда, ако повярвам, че Бакуфу ще си изпълнят обещанията, а това означава пак да правя официални визити. Ще ги науча тия японци, че обещанието си е обещание, щом е направено пред британските власти, за Бога, пък и ще напомня същото на Сергеев, Сьоратар и останалите.

Обстрелът на Йедо ще е най-простото и лесно решение — на бърза ръка ще ги принудя да се подчинят. Обаче какво ще правя с Кетърър… може би пък набезите в историческата литература да са го променили. Пфу! Ама че надежди…“

— Бих дал една рубла само да науча за какво мислите — усмихна се граф Сергеев и му предложи сребърна манерка с изгравиран върху нея златен фамилен кръст. — Водката подпомага мисленето.

— Благодаря. — Сър Уилям отпи и усети как топлина се плъзна по хранопровода му. Спомни си прекрасните времена, в посолството в Санкт Петербург, когато бе двадесетгодишен, в центъра на света, а не в тоя аванпост Йокохама; спомни си пиенето и гуляите, баловете, балета и дачите, нощния живот и разкоша — само за избраните, — възбудата, интригите, прекрасните обеди и Вертинска, за която никога не бе забравял.

През пет от седемте му прекарани там години Вертинска му бе любовница, най-малката дъщеря на един фаворизиран дворцов златар, и тя художничка като баща си, който се отнасяше благосклонно към тяхната връзка. Майката на Уилям, също рускиня, душа даваше за момичето и искаше те да се оженят.

— Съжалявам, мила майчице, няма никакви изгледи, колкото и да го желая. Министерството никога няма да одобри такъв брак. Дъщерята на сър Роджър ще ми стане съпруга. Съжалявам…

Той отпи отново, все още страдаше от раздялата им.

— Мислех за Вертинска — каза го на руски.

— Ах! Да, момичетата в матушка Русия са много особени — отговори му съчувствено Сергеев на същия език. — Любовта им, ако излезеш щастливец, трае вечно.

— В дипломатическите кръгове се бяха подсмивали на връзката между англичанина и Вертинска, а тайната царска полиция я бе документирала изцяло като част от досието на Сър Уилям; Сергеев, разбира се, го бе чел. „Глупачка — помисли си той, — защо се самоуби?“ Така и не разбра бе ли научил англичанинът за самоубийството й, станало малко след като негова милост се бе завърнал в Лондон. „Това въобще не ни влизаше в плановете, нито пък се чувствам длъжен да му кажа. Защо ли го стори тя? Заради тоя дебелак? Изключено, но каквато и да е била причината, жалко. Беше полезна и на двама ни и така би могло да продължи години наред.“

— Не допускаш ли, че вашето Министерство на външните работи ще те назначи отново при нас — там има и други като Вертинска.

— Боя се, че вероятността не е голяма.

— Да се надяваме все пак. Да се надяваме и на още нещо, mon ami: че вашият лорд Палмерстон ще схване логиката, според която ние трябва да получим Курилите. Както и Дарданелите — и едните, и другите трябва да станат руски.

Сър Уилям забеляза искриците в чудноватите дръпнати очи на графа; повтори машинално:

— Боя се, че вероятността не е голяма.

Прозвуча сигналът за края на първото полувреме; резултатът си оставаше два на един. Звукът потъна във взаимни обвинения, похвали и закани за страховита разправа с губещите. Марлоу незабавно се приближи до Джейми.

— Смятате ли, че господин Струан и… ъъ… госпожица Ришо ще приемат покана за обяд с мен на борда на „Пърл“ за еднодневно пътешествие? — Запита го така, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — Щом флотата се завърне, предстоят някои изпитания и ще се радвам да ме посетят сега.

— Надявам се да се зарадват, защо не попитате него?

— Кога е най-удобно?

— Всеки ден около единадесет… или точно преди обяда.

— Благодаря, много ви благодаря. — Марлоу разцъфтя в усмивка и едва тогава забеляза колко е блед Джейми. — Ох, добре ли сте?

— Да, благодаря. — Макфей се насили да се усмихне и отмина.

Бе обмислял бъдещето си. Преди няколко седмици бе писал на Морийн Рос, годеницата си в Шотландия, да не го очаква — минаха пет години от годежа им и три, откак я видя за последен път; много съжалявал, знаел, че било мерзост от негова страна да й губи времето толкова години, но се бил напълно, окончателно убедил, че Изтокът определено не е подходящ за дами, и бил също толкова сигурен, че мястото му е в Азия — в Йокохама, Хонконг, Шанхай, където и да е, само не и в Шотландия; нямал никакво намерение да си замине оттук. Да, разбирал, че постъпва непочтено, но с годежа им било свършено. Това било последното му писмо до нея.

Цели четири дни му призляваше — преди да й напише, след като й написа и когато видя как пощенският кораб отплава. Но беше сигурен — тази глава от живота му приключи.

А ето че и главата, свързана със Струанови — толкова обещаваща, с осигурено повишение през следващата година, — също отиваше към края си. „Всемогъщи Боже! Няма начин Малкълм да се върне, значи разполагам само с няколко седмици да реша какво ще правя — а да не забравям, че и Норбърт ще се появи дотогава. И какво? Дали наистина ще се дуелират? Ако го сторят, това е джос, но ти все още си длъжен да предпазваш момчето, доколкото е възможно.