Чтение онлайн

Хирага въздъхна и се отпусна, опасността го пречисти от безполезния гняв и той се замисли над всичко, казано от шоя — за заплахата или обещанието, както и за всичко останало, за опасността, надвиснала над човек като него, за Гиокояма и подобните им, претегли избора си — наследството и подготовката му висяха на косъм.

Изборът бе прост: да убие или да не убие, да слуша или да не слуша. Когато беше още малчуган, майка му бе казала: „Внимавай, сине мой, и запомни: да убиеш е лесно, да върнеш убития — невъзможно“.

За миг мисълта му се задържа на нея — винаги мъдра, винаги готова да го посрещне с отворени обятия, дори през болките в ставите, които я тормозеха, откак той се помнеше, и с всяка изминала година я превиваха все по-силно.

— Така да бъде, шоя, ще те изслушам по изключение.

На свой ред въздъхна и шоя — бяха преодолели сериозно препятствие.

— За соно-джой и за шиши!

Пиха. Старейшината пълнеше чашите от време на време.

— Отами-сама, прояви малко търпение към мен — можем да имаме всичко, което имат гай-джин. Както знаеш, в Нипон оризът служи вместо пари, търговците на ориз са банкери, те заемат пари на земеделците срещу бъдещи реколти, за да могат стопаните да си купят семена, и така нататък. Без тези пари през повечето години нямаше да има реколти и следователно — данъци за събиране; те заемат на самураите и даймио срещу бъдещо заплащане, бъдещи коку, бъдещи данъци. Без тези пари няма как да се живее до следващата реколта, която да се обложи с данъци. Парите правят живота възможен. Под формата на злато, сребро, ориз или коприна, та дори и тор парите са колелото на живота, а печалбата е неговата смазка и…

— Мини към същността. Към тайната.

— О, толкова съжалявам, същината е в това, че по някакъв начин, направо невероятен, лихварите и банкерите гай-джин — а при тях тези две професии са много почетни са намерили способ да финансират цялото производство, машиностроенето, корабостроенето, оръдията, строителството, войската, абсолютно всичко, при това с печалба, и то без да използват злато. Не е възможно да съществува такова количество истинско злато в целия свят. Някак си дават огромни заеми срещу обещание за злато, или привидно злато и единствено това ги прави силни. На всичкото отгоре очевидно не им се налага да понижават стойността на парите, както правят даймио.

— Привидно злато? За какво ми говориш? Бъди по-ясен!

Доста възбуден, шоя избърса капчица пот от устната си; сакето му развързваше езика, но най-вече надеждата, че този хлапак ще им помогне да решат загадката.

— Прости ми, ако ти говоря объркано, но проблемът е там, че ние знаем какво правят те, но не знаем как го постигат. Може пък Тайра, този извор на сведения, от които ти толкова хитро черпиш познания, ще съумее да ни обясни тайната, секрета, а ти ще го споделиш с нас и тогава Нипон ще стане силна като Англия. Когато постигнете целите на соно-джой, ние ще се обединим с останалите лихвари, за да финансираме всички кораби и въоръжения, от които Нипон се нуждае.

Той предпазливо доразви своята тема, сладкодумно отговори на въпросите, направлявайки Хирага, помагайки му, ласкаейки го. Благоразумно го наливаше с ракия и знания, впечатлен от неговата интелигентност, часове наред впримчваше въображението му и така — до залез-слънце.

— Парите, значи? Да ти призная, шоя… — колебливо започна Хирага, натежал от пиенето, главата му се пръскаше от множеството нови и обезпокояващи идеи, които бяха с разрез с повечето му вкоренени убеждения — да ти призная, парите никога не са ме интересували. Никога не съм разбирал много-много от тях — само от липсата им. Оригна се и едва не се задави. — Предполагам, че ще успея, да, Тайра ще ми разкаже. — Опита се да стане, но не можа.

— Да ти предложа първо баня, а, а после ще повикам масажистка? — Шоя с лекота го убеди, извика един прислужник на помощ и предаде Хирага в силни, но грижливи ръце и скоро самураят захърка й потъна в забрава.

— Браво, Ичи-чан — прошепна съпругата му, когато останаха насаме, и го озари с усмивка. — Превъзходно се държа, нали?

Той също й отвърна с усмивка и също тихичко рече:

— Момчето е опасно, винаги ще си остане такова, но започнахме, това е важното.

Тя кимна, доволна, че е послушал съвета й да извика Хирага този следобед, да се въоръжи и да не се бои да го сплаши. И двамата осъзнаваха опасността, „но пък — напомни си тя, докато сърцето й все още тупкаше при спомена за натиска и съпротивата между събеседниците — боговете ни пратиха тази прекрасна възможност и печалбата си заслужава риска. Ийе — изкикоти се жената, — ако успеем, ще се сдобием с положението на самураи, потомците ни ще бъдат самураи, а моят Ичи ще стане повелител на Гиокояма“. — Много мъдро от твоя страна да не споменеш, че бегълците са трима, а не двама, и да не разкриваш всичко, което знаем.

— Много е важно да си оставиш нещо за резерва. Така ще го държа под контрол и по-нататък.

Жената майчински потупа мъжа си по рамото, пак му повтори колко умно се е държал, без да му припомня, че и това е било нейно предложение. Мислите й се отклониха към двамата шиши, тръгнали за Йедо и поели огромния риск да бъдат заловени или издадени. А най-учудващото беше защо тази девойка Сумомо, бъдещата съпруга на Хирага, се бе присъединила към прислугата на Койко, най-прочутата куртизанка на Йедо, в момента любимка на господаря Йоши. Голяма загадка наистина.

Споходи я чудновата мисъл.

— Ичи-чан — поде тя отдалеко, — ти спомена нещо одеве, та искам да те попитам: щом тези гай-джин са толкова ловки и могъщи банкери, може би ще е разумно предпазливо да се захванеш с някого от тях, внимателно, много внимателно. — Тя забеляза как погледът му се съсредоточи и върху устните му се появи ангелска усмивка. — Тоши е на деветнайсет и е най-умният сред синовете ни, защо не го използваш за подставено лице, а?

Понеделник, 3 декември

Норбърт Грейфорт излезе на палубата на пощенския кораб точно когато заобикаляха носа. Параходът идваше от Хонконг през Шанхай и вече се насочваше към крайбрежието на Йокохама. Грейфорт бе току-що избръснат и носеше цилиндър и редингот в мразовитата утрин. Видя капитана и останалите на мостика пред димоходната тръба; от нея се виеше стълб лютив пушек, който вятърът отнасяше към кърмата. Моряците се подготвяха за влизане в пристанището, бяха скатали платната на трите мачти. На фордека, зад заключени решетки, отделящи ги от целия останал кораб, се тълпяха пасажерите от трета класа — нехранимайковците на Азия, лентяи и всякаква сган, наблъскани под брезентови платнища. Решетките бяха задължителни за пасажерските кораби като предпазна мярка срещу пиратските нападения в тези води.

Духаше свеж вятър, Норбърт хареса мириса и вкуса му на чисто. Не беше като долу, където вонята на масло и въглищен дим заедно с ритмичния, предизвикващ главоболие шум на машините се просмукваше в задухата. „Азиатската кралица“ от часове препускаше с пълна мощност заради насрещния вятър. Колкото и да ненавиждаше параходите, сега Норбърт бе доволен — иначе щяха да се забавят с много повече дни. Той отхапа крайчето на една пура, изплю го през борда и събра шепи, за да я запали.

Колонията изглеждаше както винаги. Караулните помещения на самураите и митниците на север и на юг — вън зад стобора и по мостчетата; от най-разнообразните комини се виеше дим, мъже се шляеха по стъргалото, ездачи тренираха конете си на хиподрума, в Пияния град с обичайната му мръсотия почти не бяха разчистени следите от пожарите и земетресението; това напълно контрастираше с палатковия лагер на носа, където се упражняваха войниците, откъм плаца се носеше призивът на сигналната тръба. Покривите на Йошивара сякаш надничаха през стобора. Норбърт усети непривично вяло вълнение — бе все още преситен от гуляите в Шанхай — най-богатия, най-разпуснатия и необуздан град в Азия, с най-добрите конни надбягвания, хазартни игри, разврат, барове и с европейска храна навсякъде.

„Няма значение — помисли си Грейфорт, — ще подаря на Сако топ копринен плат, това ще възбуди катеричката й и кой знае?“

Плъзна поглед по пилоните на различните легации, ожесточи се, като забеляза сградата на Струанови, после се съсредоточи върху своята собствена. Бе отсъствал три седмици и със задоволство отбеляза, че ремонтът на фасадата е завършен напълно, не бе останала и следа от разрушенията след пожара. Намираше се прекалено далеч, за да разпознае хората, щъкащи навън-навътре от сградите по Хай стрийт, но зърна синя шапка, кринолин и слънчобран да пресича улицата на път за Френската легация. „Само една изглежда така — помисли си. — Хубавелката Анжел!“ Стори му се, че долавя аромата на парфюма й. „Дали знае за дуела?“