Чтение онлайн

— Печатарска машина, моля?

Бабкот му бе обяснил:

— Скоро ще започнем да печатаме и ако ти ми обещаеш, че ще напишеш историята на Чошу, аз ти обещавам да ти подаря екземпляр от моя речник.

Преди седмица и нещо Хирага бе показал на Акимото брой на „Йокохама Гардиън“.

— Това са последните новини от цял свят. Те изготвят нов всеки ден в колкото екземпляра си поискат — хиляди, ако се налага…

— Невъзможно! — бе възкликнал Акимото тогава. — И най-добрите ни дървени щеги не м…

— Виждал съм как ги правят! Машини вършат работата, Акимото! Те ми показаха машините си! Нареждат всички думи в един ред. Четат от ляво на дясно, обратно на нас — не от дясно на ляво надолу колонките с йероглифи, колонка след колонка. Невероятно. Видях как човекът на машината прави думи от отделни знаци, наречени латински букви. Казват, че всички думи на различните езици се състоят от двадесет и шест такива знака и се изписват чрез тях…

— Невъзможно.

— Слушай! Всяка буква, тоест всеки знак, обозначава един и същ звук, така че различните хора могат да разчитат отделните букви в думите. За да правят този „вестник“, печатарите използват съчетания от железни парченца, върху които са изрязани знаците… извинявай, не са железни, а от някакъв вид желязо — викат му олово или нещо подобно. Човекът нарежда буквите в една кутия, намазва ги по някакъв начин с мастило, хартията минава върху тази кутия и ето ти току-що отпечатана страница с нещо, което бях написал малко преди това. Тайра го разчете съвсем точно! Истинско чудо.

— Ийе, ами как да го правим на нашия език — всяка дума се изписва със специален йероглиф и се изговаря по пет до седем различни начина, а и пишем другояче, пък и…

— Доктор Гигант слуша, докато казвам японска дума, записва я с техните латински букви, а после Тайра я произнася, като просто ги чете!

На Хирага му се наложи още дълго да обяснява на Акимото.

— Ийе — въздъхна изтощен, — толкова нови неща, нови мисли, на мен самия ми е трудно да разбера, камо ли да обяснявам. Голям глупак излезе Ори, дето не искаше да се учи.

— За нас е добре, че е мъртъв, погребан и забравен от гай-джин. Дни наред си мислех, че сме загубени.

— И аз.

Хирага откри английската дума, която търсеше — „репарации“. Японският превод гласеше: „Пари, които се изплащат за установено престъпление.“ Това го обърка. Бакуфу не бяха извършили престъпление. Двамата сацумци Ори и Шорин чисто и просто убиха един гай-джин, но бяха вече мъртви — двама за смъртта на един гай-джин бе повече от справедливо. „Защо ще изискват ре-па-ра-ции“ — изрече той гласно и колкото се може по-близко до английското звучене.

Стана от бюрото, та да му отпочинат коленете, трудно му беше да седи като гай-джин по цял ден; отиде на прозореца. Носеше западни дрехи, но меки таби на краката — английските ботуши му се струваха все още твърде неудобни. Денят бе хубав, корабите стояха на котва, рибарските лодки и разни други плавателни съдове кръстосваха залива на длъж и шир. Фрегатата го зовеше. Възбудата му нарасна. Скоро щяха да се спуснат в недрата й, да видят грамадните парни машини, за които му бе разправял Тайра. Зърна някаква снимка, изрязана от списание и окачена на стената — на грамадния кораб — огромен железен параход, построен в столицата Лондон, най-големия досега, двадесет пъти по-голям от фрегатата в залива. Прекалено бе огромен, за да си го представи — дори и „снимка“ не можеше да си представи — това беше нещо тайнствено, едва ли не някаква магия. Потръпна и забеляза, че вратата към коридора е открехната, а отсреща се намираше кабинетът на Сър Уилям. Доколкото знаеше, в Легацията нямаше жива душа, всички бяха отишли на футболния мач и нямаше да се върнат по-рано от привечер.

Хирага безшумно отвори вратата на Сър Уилям. Върху префърцуненото бюро лежаха купища книжа, петдесетина книги бяха пръснати безредно по лавиците, на стената висеше портрет на тяхната кралица редом с други рисунки. На скрина имаше нещо ново. Фотография в сребърна рамка. Стори му се от грозна по-грозна: странно облечена жена гай-джин с три деца — съобрази, че това ще да е семейството на Сър Уилям. Тайра бе споменал, че ги очакват в най-скоро време.

„Какъв късмет, че съм японец и цивилизован човек. Че майка ми, баща ми, братята и сестрите ми са хубави, а и Сумомо, за която ще се оженя, ако е карма да се оженя“. Сгря го мисълта, че тя е на сигурно място у дома. Както си стоеше до бюрото, добрите чувства се превърнаха в озлобление. Спомни си колко пъти бе стоял тук, притеснен и отвратен, пред седналия водач на гай-джин, как бе отговарял на въпросите му за Чошу, Сацума, Бакуфу, Торанагите. Въпросите изясняваха всяка страна от неговия живот и от живота в Нипон, това се бе превърнало в почти ежедневно явление, рибешките очи тършуваха из душата му и изтръгваха истината, колкото и да предпочиташе да ги лъже и обърква.

Пазеше се да не докосне нещо, подозираше, че са му подготвили клопка — поне самият той би сторил така, ако оставеше някой гай-джин самичък в толкова важно място. Слухът му долови ядосани гласове навън и Хирага хукна, за да надникне през прозореца на Тайра. За негово изумление Акимото стоеше на портата, кланяше се на часовия, а оня му бе препречил пътя с байонета си и му крещеше. Братовчед му бе облечен в работнически гай-джин дрехи и очевидно изглеждаше притеснен.

Хирага изтича навън, изобрази усмивка на лицето си и вдигна шапка за поздрав.

— Добър ден, господин часовой, този мой приятел. Часовият познаваше Хирага по лице, знаеше, че е нещо като преводач и че има постоянен пропуск за Легацията. Отвърна му хапливо с непонятни думи, махаше на Акимото да си върви и нареждаше на Хирага „да каже на тая маймуна да се разкара, инак ще му пръсна шибаната глава“.

Усмивката на Хирага не трепна.

— Ще го отведа, толкова съжалявам. — Взе Акимото под ръка и забързано го отведе по една уличка към селото. — Ти да не си полудял? Да дойдеш тук…

— Прав си. — Акимото още не се бе съвзел от уплахата при вида на байонета, забит в гърлото му. — Прав си, но шоя, старейшината на селото, ме помоли спешно да те повикам.

Шоя махна на Хирага да се настани от отсрещната страна на ниската масичка. Собственото му жилище зад умишлено мрачния и разхвърлян дюкян светеше от чистота, татами и хартията на шоджи бяха първокласни. Котката се бе настанила удобно в скута му, очите й злобно се взираха в натрапника. Край малък железен поднос стояха наредени светлозелени порцеланови купички за чай.

— Моля, малко чай, Отами-сама, толкова съжалявам, задето ти причиних главоболия.

— Наля му чай. Бе използвал името, с което се наричаше Хирага, после погали котката. Ушите й мръднаха неспокойно.

— Моля да ме извиниш, че те прекъснах.

Чаят бе ароматичен и добре направен. Хирага любезно го похвали. Чувстваше се неудобно пред шоя заради европейските си дрехи, трудно му беше да седи с тях, а пък и му бе неловко без мечове. След обичайните любезности шоя кимна, повече на себе си, и се взря в госта със суровите си очи върху любезната маска на лицето му.

— Дойдоха новини от Киото. Допуснах, че се налага да научиш незабавно.

Безпокойството на Хирага се усили.

— Е?

— Изглежда, десет шиши от Чошу, Сацума и Тоса са нападнали шогуна Нобусада при Оцу. Опитът за убийство се е провалил и те са мъртви.

Хирага се престори на безучастен, но изпита дълбоко разочарование. „Кои десет и защо не са успели?“

— Кога е станало?

Шоя не забеляза нищо, което да издава дали Хирага знае за нападението или не.

— Преди осем дни.