Чтение онлайн

— Как си научил толкова бързо?

За негово изумление шоя бръкна в ръкава си и измъкна мъничък цилиндър. В цилиндъра бе навита изключително тънка хартия.

— Пристигна днес. Нашата Гиокояма дзайбацу притежава пощенски гълъби за важните новини. — Всъщност бе го получил вчера, но му трябваше време, за да реши как да се държи с Хирага. — От голямо значение е да те осведомяват бързо и точно, нали?

— Споменават ли се имена?

— Не, няма имена, толкова съжалявам.

— Това ли са всичките ти вести?

В очите на шоя блеснаха искри. Хирага се смая, като го чу да добавя:

— През същата нощ в Киото господарят Йоши и господарят Огама със своите войски нападнали главната квартира на шиши, заловили ги нищо неподозиращи, убили ги и сринали постройката. Набучили на кол четиридесет глави пред руините. — Старият човек продължаваше да се усмихва. — Отами-сама, четиридесет човека голяма част от нашите храбри шиши ли представляват?

Хирага сви рамене и отговори, че не знае, с надеждата шоя да не забележи лъжата. Заболя го главата да мисли кой е загинал и кой е оцелял, кой ги е предал и възможно ли е враждуващите Йоши и Огама да действат в съгласие.

— Защо ми разказваш всичко това?

За миг шоя сведе глава към котката, очите му омекнаха, почеса я между ушите. Животното примижа от удоволствие, започна да вади и прибира нокти от възглавничките на крачетата си напълно безобидно.

— Май не всички от засадата са заловени — тихо съобщи старейшината. — Двама избягали. Водачът им, наричан понякога Гарвана, чието истинско име е Кацумата, довереният съветник на Санджиро от Сацума, и един шиши от Чошу на име Такеда.

Хирага бе потресен до мозъка на костите си, че се знае толкова много — мускулите му се напрегнаха, готов бе да се пресегне и да убива с голи ръце, ако се наложи. Отвори уста, но нищо не рече.

— Познаваш ли този Такеда, Отами-сама?

Хирага се разяри от подобна наглост, усети как лицето му пламна, ала успя да се овладее до известна степен.

— Защо ми разказваш всичко това, шоя?

— Моят повелител от Гиокояма ми заръча, Отами-сама.

— Защо? За какво ми е да зная? А?

Шоя реши да успокои собствените си нерви, макар да криеше малък, зареден пистолет в джоба на ръкава си, наля още чай и на двамата със съзнанието, че играе опасна игра и с този шиши шега не бива. Но заповедите са си заповеди, а според устава на Гиокояма дзайбацу всичко необичайно в някой от стоте им клона се докладваше незабавно. И най-вече от клона в Йокохама, по-важен дори и от Нагасаки, тъй като тук бе главната база на гай-джин, а специално него бяха избрали за старши. По необходимост бе изпратил с пощенски гълъби вестта за пристигането на този човек, за смъртта на Ори и всички последвали събития, както и за предприетите от него действия — бяха одобрили държанието му.

— Гиокояма… — започна шоя според инструкциите, и то много предпазливо, тъй като виждаше колко кипнал и обезкуражен е Хирага от разкритията — а тъкмо такава бе тяхната цел. Повелителите му в Осака пишеха: „Незабавно изкарай от равновесие този шиши с истинско име Резан Хирага. Опасността е голяма. Въоръжи се и разговаряй с него, когато той не е въоръжен…“ — Моите господари сметнаха, че могат да ти бъдат от полза, а и ти ще си изключително ценен за тях.

— От полза — на мен? — Хирага скръцна със зъби; готов бе да избухне, дясната му ръка нервно диреше меча — не си беше на мястото. — Не мога да облагам с данъци. Нямам коку. С какво ще съм полезен на паразитите, каквито са лихварите, каквато е дори великата Гиокояма! А?

— Вярно така мислят самураите и винаги са мислили по този начин. Но се чудим дали Сенсей Тайра не би приел.

— А? — Все така неуравновесен, Хирага запелтечи: — Какво Тайра? Какво за него?

— Саке — извика на прислужницата шоя и пак се обърна към събеседника си: — Моля те да ме изслушаш търпеливо, моите висшестоящи господари… Аз съм стар човек — добави той смирено с видимо неодобрение към самия себе си, но съзнаваше, че властта му в дзайбацу е значителна, а мъжествеността му е все така превъзходна и ако се наложи ще застреля този човек или ще го осакати и ще го предаде на наказателните отряди на Бакуфу, които все още дебнеха на портите им. — Стар съм, а и живеем в опасни времена.

— Да, за вас са опасни — процеди Хирага през зъби. Сакето пристигна бързо, прислужничката им наля и изчезна. Хирага гаврътна своята чаша, остана доволен, макар да се преструваше, че няма такова нещо, позволи да му налеят още и пак го пресуши. — И тъй — Тайра? Изясни се.

Шоя пое дълбоко дъх, преди, да предприеме това, което би могло да се окаже най-големият шанс живота му и от голямо значение както за дзайбацу, така и за неговите бъдещи потомци. — Откак си тук, Отами-сама, не си спрял да се учудваш как и защо английските гай-джин управляват по-голямата част от света извън нашите брегове, след като са малка островна нация, доколкото разбирам — по-малка от нас… — Шоя замълча, развеселен от озадачения вид на Хирага. — Ах, толкова съжалявам, но сигурно знаеш, че са подслушвали разговорите ти с мъртвия ти приятел и с братовчед ти, толкова съжалявам. Уверявам те, тайните ти се пазят, твоята цел, целите на Гиокояма и целта на шиши съвпадат. Навярно е важно за теб… Смятаме, че знаем един от основните им секрети, които ти търсиш.

— А?

— Да, смятаме, че главният им секрет е в техния начин на заемане на пари, банковото им дело и финанс…

Едва не оглуша от пристъпа на неудържим подигравателен смях, който обзе самурая. Котката се стресна и заби нокти в тялото на шоя направо през кимоното. Той предпазливо отстрани ноктите й и се зае да я успокоява, сдържайки гнева си. Щеше му се да втълпи поне малко разум в главата на дръзкия младеж. Но това в крайна сметка би му струвало живота — щеше да си има работа с Акимото и с останалите шиши. Твърдоглаво зачака; задачата, с която го бяха натоварили повелителите му, криеше куп опасности: „опипай този младеж, установи какви са истинските му цели, истинските му намерения, желания и преданост, използвай го, от него ще стане превъзходно оръдие…“

— Ти си луд! Така е само защото имат машини и топове, богатства и кораби.

— Правилно. Ако и ние ги притежавахме, Хирага-сама, бихме могли… — Щом умишлено използва истинското му име, самураят престана да се смее и в очите му се появи заплаха. — Моите повелители ми заръчаха да използвам истинското ти име само веднъж, и то само за да разбереш, че сме надеждни.

— Те откъде го знаят?

— Ти спомена навремето за сметката на Шинсаку Отами, зашифрованото име на почтения ти баща Тодо Хирага. То, разбира се, фигурира в най-поверителните им тефтери.

Хирага бе обзет от ярост. Никога не му бе хрумвало, че лихварите имат доверителни тефтери, и тъй като всички, от най-бедните до най-богатите, се нуждаят от услугите им от време на време, значи имат достъп до всички тайни сведения, записани сведения, опасни сведения, които да използват като натиск или сопа, за да се сдобият с всевъзможна информация, непредназначена за тях. „Иначе как щяха да научат за нашето шиши движение, освен с долни средства, както и това куче посмя да използва името ми! С право презираме и не се доверяваме на търговците и лихварите, трябва да ги смажем! Когато соно-джой победи, първата ни молба до Императора ще е за заповед да ги разори.“

— Така значи!

Шоя бе подготвен, съзнаваше, че тънката нишка между внезапното, необуздано нападение и здравия разум е опъната до скъсване, на шиши човек не може да има вяра. Държеше едната си ръка съвсем близо до тайния джоб на ръкава. Продължи с тих глас, в който ясно се открояваха и заплахата, и обещанието:

— Моят повелител ми нареди да ти съобщя, че тайните ти, както и тези на баща ти, на двама наши почтени клиенти, макар и записани, се пазят в пълна секретност… само между нас.