Чтение онлайн

— Ще ми бъде приятно — Джо се изправи на крака, поклони се, сложи си фуражката, целуна й ръка и се завъртя на пети.

— О, инспекторе, още нещо… — подвикна Кити след него. — Може би изобщо не е интересно или важно, но забелязах нещо странно…

Джо се усмихна насърчително и я изчака да продължи.

— Розите. Отново се появиха. О, знам, че ще ми кажете, че всяка градина в базата грее от рози и това е така, но аз имам предвид онези в гробищата. Пурпурните кашмирски рози — е, аз така им казвам. Предполагам, че това е дива китайска роза, дошла до Бенгал през Непал и Кашмир, Rosa indica minima, но за пръв път ги видях в Кашмир и за мен така ще си останат — кашмирски рози. Не са особено популярни. Край къщата на Доли растеше един храст, но, разбира се, той бе опожарен. В градината на Клуба има хубав храст, знам, че и Нанси си отглежда един-два, но други не съм срещала. Повечето хора предпочитат по-големите, по-ярките цветове, нали разбирате. Всяка година след смъртта на Джоун на гроба й се появява китка кашмирски рози. Нищо странно, но — дали съм единствената, която го е забелязала? — китка рози се появява редовно, всеки март, на гробовете на Джоун, Шийла и Алиша, въпреки че в базата вече никой не си ги спомня. А тази сутрин в църквата забелязах, че някой е оставил рози и на гроба на Пеги. Какво мислите по този въпрос, инспекторе?

Представата на бенгалските сиви за подобаващ неделен обяд през лятото включваше неизбежната лютива чорба, подправена с гъби, следвана от руло с мармалад. Джо намираше това за крайно неестетично, при все че беше отказал каната червено вино, която му поднесоха, задоволявайки се с халба индийско светло пиво. Страхуваше се, че ако се оттегли и поспи следобед, към което го подтикваше инстинктът, нямаше да успее да се събуди навреме за чая в пет у Кити. Предположи, че би трябвало добросъвестно да отиде. Без много да умува, реши бързо да напусне базата и след като взе понито си, се върна в пощенската станция и си облече бричовете за езда и риза. Щеше да погледне отстрани на базата с надеждата, че ще си избистри съзнанието.

Пое отново към планинската пътека, оказала се фатална за Шийла Форбс. Увереният Бамбук гледаше пренебрежително на извитата пътека, с лекота препускаше в галоп нагоре, като следваше завоите и накрая пристигна до фаталния според Джо завой. „Как ли бих се справил, зачуди се той, ако иззад скалите изскочи гол садху?“ Яздеше без металната част на юздата и не би имал голям контрол върху коня, но, общо взето, прецени, че Бамбук щеше да се покаже неустрашим. А Джо имаше и предимството на двата си силни крака, с които бе обхванал хълбоците на коня, идеалния баланс и дългогодишния опит в язденето. Той се намръщи при вида на прикритието, което осигуряваха скалите, и опипа малкия си камшик за езда, като силно се надяваше да се появи неговият враг.

Пътеката се извиваше нататък и най-накрая излезе на малко оградено място сред скалите, засенчено от дървета и навлажнено от поток. Сега разбра защо това беше любимо място за пикник и съчини алтернативен завършек на онази злощастна разходка. В мислите си той видя Шийла Форбс да пристига задъхана и тържествуваща, настигайки останалите и слизайки от коня, за да седне при тях на тревата и да се подкрепят с по един сандвич и една студена напитка. И да разкаже за пикника в следващото си писмо до дома.

Джо се изяждаше от ярост, от здравословна омраза към човека, който беше преследвал и погубил по-голямата част от тази група, който бе съставил и осъществил находчива серия от сензационни сюжети и безмилостно наблюдавал как всяка от жертвите му загива пред очите му. Той слезе от коня, върза на клуп юздите му на един кол, забит там очевидно за удобство при излети, и се приближи до ръба на скалата, надзъртайки надолу към Паникхат. „Там е моята задача. Някъде там долу е моята задача. Там е загадъчният мъж. Може би дори гледа насам и се чуди какво ли правя. Навярно се страхува от мен. Би ми се искало да се страхува от мен.“

„Аз съм Наг — рече кобрата, но дълбоко в своето черно сърце той чувстваше страх.“

„О, за бога, нека да съм проклетата мангуста! Трепери от страх, който и да си, мръсник такъв! Направи грешка! Покажи си ръката! Дай ми малко доказателства, по дяволите! Мъничко късче ще е достатъчно. Нещо, заради което да те обвиня.“

Той откри, че започна да припознава своя враг като кобра. Не обикновената индийска кобра, а кралска кобра, понякога достигаща дванайсет стъпки дължина, която можеше да те нападне от храстите и да те убие, без да я забележиш. Той се отправи към една скала и чувствайки се глупаво, удари с камшика по земята наоколо, тъй като не желаеше да бъде вторият ухапан от змия, припичаща се на слънцето, седна, запали цигара и започна да оглежда покривите в далечината, опитвайки се да разпознае къщата на Нанси. Погледът му се премести върху широко разпрострелия се покрив на къщата на Кити и той се зачуди какво, по дяволите, щеше да каже на групата притеснени дами. Задачата му, изглежда, се състоеше в това да ги успокои, но самият той неспокоен, не можеше да си представи как щеше да я изпълни.

Като опитен лектор беше свикнал да убеждава комисии, да формира мнения, да действа самостоятелно и преди всичко да придвижва нещата напред. Хора от всякакви обществени слоеве го слушаха, харесваха го и в общи линии правеха това, което ги помоли, или вярваха на думите му. Но трябваше да признае, че не знаеше как да се обърне към тази малка група жени. Възпитани, учтиви и мъчещи се насила да притъпят своята паника, те с голяма готовност биха поели всяка негова мъдра или утешителна дума. Джо въздъхна. Предпочиташе да се изправи пред сто скептично настроени и умишлено опониращи лондонски полицаи! Но Джо имаше да изпълнява роля и макар че не той я беше избрал, щеше да се отнесе към нея с най-голямо внимание.

Дълго седя, репетирайки фрази, обмисляйки как да действа. „Наурунг, помисли си той, ще ми е нужна помощта му.“

Когато ударите на часовника у Кити, отброяващи пет часа, замряха, кхидаматгарът го съпроводи до верандата. Разхладен от втората си вана за деня и облечен в чифт удобни панталони от дебел плат, бяла риза и жокейски жакет, той се приближи към Кити, за да й целуне ръка.

— Скъпи ми инспекторе — поздрави го тя с усмивка, — колко свеж вид имате! И колко очарователно семпъл сте в облеклото! Дали да съжалявам, че отмина времето на високата колосана яка с подвити ъгълчета, бледолилавите ръкавици и перлената игла за вратовръзка? Може би не. Но трябва да дойдете и да се запознаете със съпругите на офицерите — „бенгалските кобили“, както ги наричаше татко.

Джо се обърна с лице към останалите от компанията. Когато влезе, Нанси и още шест жени се бяха скупчили и си бъбреха прави, а сега прекъснаха приказките и една след друга по старшинство бяха представени на полицая.

— Нанси, разбира се, я познавате — рече Кити и продължи по ред. — Мери, позволи ми да ти представя инспектор Джоузеф Сандиландс от столичната полиция. Инспекторе, това е Мери Кроуфорд, съпругата на майор Кроуфорд…

Последваха Биди Кемп, Джейн Фортескю, Луси Медоус, Фийби Картър, съпругата на командира, и Джойс Уейнрайт, съпругата на ветеринарния лекар. Джо се опита да си състави впечатление за всяка една от тях, докато се запознаваха, но в ума му остана неясен образ от ярки цветове, веещи се материи, благоуханни ръце, свенливи усмивки, закачливи усмивки и най-вече умни и пресметливи погледи.

На колониалните съпруги им се носеше славата, че се обличат старомодно, но избраните представителки пред него навяваха спомен за английска цветна леха в най-активния си цъфтеж в разгара на лятото. Кити и Мери Кроуфорд бяха облечени изключително подходящо в полуофициални следобедни рокли. Подгъвите бяха повдигнати, забеляза той, обратнопропорционално на възрастта им, а най-младата, малката Луси Медоус, носеше розова дневна рокля, едва покриваща коленете й. Трите най-млади жени, както и Нанси, имаха къси прически, не носеха корсет, а изражението им беше открито.

Кити посочи с ръка към маса с дантелена покривка, върху която бяха наредени два сребърни чайника, единият с червена панделка, завързана за дръжката, а другият — с жълта. Имаше китайски сервиз за чай от Коулпорт, чинии със сандвичи и поднос за кейк, отрупан с резени кейк „Дънди“ и студен пандишпан. Кхидаматгарът стоеше край масата, усмихвайки се, докато Кити канеше всеки да си избере чай — с червената панделка — индийски, с жълтата — китайски.

Джо си избра индийски чай и сандвич с пастет от аншоа и си поговори с всяка от жените. Сравниха времето в Лондон и това в Паникхат, те му разказаха за плановете си за настъпващия горещ сезон, когато се провеждаше традиционният поход до хълмистите военни бази в полите на Хималаите и Джейн Фортескю кокетно предложи да му покаже дивностите на Симла, стига да желае да тръгне на тази екскурзия. Чайниците бяха напълнени отново от голям метален чайник и Джо си наля трета чаша чай, като започна с неудобство да се чуди каква бе всъщност причината да бъде поканен. Крадешком погледна стенния часовник и с изненада установи, че от пристигането му бяха изминали едва четиридесет минути.