Чтение онлайн

Последното, което чуха от Ратмор, бяха силният му смях и думите, с които се обърна към Лайли:

— Ама, разбира се, че е завършил училището в Ръгби! Ако информацията ми е точна, всички разходи за това са платени от англичаните.

Джо обиколи безшумно крилото за гостите. За момент се изкуши да обяви на висок глас: „Минава единайсет и всичко е спокойно.“ А можеше и да не бъде заради този тъпанар Ратмор! Да го вземат дяволите! Можеше да предизвика четвърта афганска война със своите патриотарски дивотии. Точно такива неща можеха да предизвикат Земан, да не говорим пък за още по-чувствителния Искандер. Да се обижда един гост беше против всички правила на пущунското гостоприемство, а също и против представите на Джо за гостоприемството. Добре, че за негов късмет Земан беше приел нещата твърде леко.

Джо, Джеймс и Фред останаха с двамата афганци, след като другите се разотидоха, и Джеймс нареди да донесат бренди. С бутилка в ръка Фред влезе в ролята на сервитьор, разливайки щедро в чашите хубав стар коняк. Джо си помисли, че щедростта на Фред е показателна за облекчението, което и петимата бяха почувствали, когато цивилните си бяха отишли. Не можеше да отрече, че сега, след вечерята, той се чувства много по-добре в компанията на Земан и Искандер, отколкото в тази на Ратмор и Бъроус. За изненада на Джо и двамата пущуни приеха да изпият по чаша бренди. Той се изненада още повече на готовността им да се отдадат на това, което пущуните обичаха да правят най-много след добро ядене: да си разменят новини и клюки, да разказват истории и дори да се посмеят за сметка на Ратмор. Неочаквано Искандер направи една сполучлива и подигравателна имитация на декламаторските умения на лорда. Това стопи и последните останки от леда и всички с готовност се отдадоха на онази непринудена атмосфера, която цари след вечеря в някой офицерски стол.

Накрая всички се отправиха към леглата в доста добро настроение, надхвърлящо всичко, което Джо и Джеймс бяха очаквали. Придружен от бдителни скаути, Джеймс обиколи по-ниската част от форта, Еди Фрейзър околността, а на Джо се падна да провери какво е положението в крилото за гости.

— Помни — беше му казал Джеймс, — границата никога не спи.

След това благодарен, че всичко беше приключило, най-после се беше оттеглил с Бети в двойната стая за гости на първия етаж. Тук нямаше кой знае какви удобства за брачен живот. Два железни кревата, два тесни дюшека, четири закачалки за дрехи, два свещника, две свещи и две нощни масички.

— Няма никакви удобства — беше предупредил той Бети. — Няма дори за мемсахиб 10 . Не искаме да ни излезе име, че сме станали мекушави. Това е казарма, а не хотел „Риц“.

Обаче присъствието на жена му превръщаше стаята в рай. Джеймс не копнееше за облечени в коприна хурии, полегнали върху обшити с дамаска възглавници. Всичко, от което имаше нужда за през нощта, бяха Бети и едно военно одеяло.

Джо се увери, че мерките за отбрана са безупречни. Спря за момент, заслушан в леките стъпки над тях на часовоите, обути в чапли с подметки от трева. Да, безупречни. Тук контролът беше по-стриктен, отколкото човек би могъл да желае. Въпреки това мигновеното проблясване на байонета на часовой на лунната светлина събуди у Джо добре познатия страх, свиващ стомаха. За момент си спомни, че фортът се обслужваше от над хиляда местни войници, братовчеди на същите мъже, срещу които те енергично защитаваха тези стени. Какво поддържаше тяхната лоялност? Шепата английски офицери? Заплатите, които им плащаше кралят? Джо се подпря на стената, замисляйки се върху това. Какво, по дяволите, правеше той тук? Какво правеше Джеймс тук? Каква работа имаха те в тази негостоприемна пустош? Все едно, че беше решил да се присъедини към пикника на някакви ненормалници в полите на вулкан. Всичките му сетива крещяха предупредително.

Реши да се успокои и бръкна в джоба си за цигара. Драсването на клечката върху кутията беше достатъчно някой да изсъска предупредително от стената над него.

— Не, не, сахиб! Пушенето в тъмното не е разрешено! — Джо се усмихна. Напрежението го напусна. С мерките по отбраната нямаше проблеми, но той продължи да се безпокои за вътрешните мерки за сигурност. Фортът не беше построен с цел да преодолява вътрешни безредици. Джо беше сигурен само в едно — че е неспокоен. Беше се научил да се доверява на инстинктите си и никога да не пренебрегва и най-малкия повод за безпокойство, колкото и неоснователен да беше той. Прехвърли в главата си всеки обитател на крилото за гости и стигна до заключението, че безпокойството му е свързано най-вече с Ратмор. Арогантен, нетърпелив да впечатли Лайли с властното си поведение и дори с желанието си да постави Земан и всеки друг проклет туземец на мястото му, Ратмор го тревожеше. Дали си беше извлякъл някаква поука? Джо се съмняваше в това, но поне Лайли — основният обект на грижите му, сега беше на сигурно място в леглото, и то сама. Джо й се обади, за да се увери, че е заключила вратата си, а тя я открехна за малко и с подигравателна усмивка му каза:

— Не се безпокой за мен, Джо! Аз съм идеално екипирана да се защитя сама, но ако това ще те накара да се почувстваш по-спокоен… — И тя с решителен жест затвори вратата. Той чу как пъха ключа в ключалката и щракването го увери, че поне в това отношение го е послушала.

„Какво искаше да каже с това? — запита се Джо, докато вървеше по коридора. — Трябваше да проверя дали не е скрила в багажа си някой колт.“ Спомни си забележката й по повод Уайът Ърп, а и как майсторски беше застреляла фазана. Това отново го накара да се замисли за госпожица Кобленц. Стаята й също беше на първия етаж, между тази на Джеймс и неговата. В края на коридора беше Грейс Холбрук. За добро или лошо, всички се бяха наредили в една редица.

Освен това всички стаи на първия етаж можеха да се заключват. При това внезапно нахлуване на цивилни посетители Джеймс беше накарал дърводелците да монтират ключалки на стаите в крилото за гости, но бравите бяха стигнали само за стаите на първия етаж и той реши да настани в тях жените, а също и Джо в ролята му на охранител. Мъжете на долния етаж просто трябва да подложат стол под дръжката на вратата, ако се чувстват нервни, помисли си с усмивка Джо.

Завърши обиколката си в крилото за гости, проверявайки стаите в приземния етаж. През процепите под вратите на първите две стаи, в които бяха настанени Земан и Искандер, мигаха светлините на свещи. В следващата стая царяха мрак и тишина, като се изключи някакво пъшкане. Този нещастник Бъроус! В стаята до Бъроус една газена лампа все още светеше и Фред Мор-Симпсън си подсвиркваше тихичко някаква мелодия. Стаята в дъното на коридора беше на Ратмор. Там беше тихо и тъмно. Джо се поколеба. Дали да го обезпокои? Заслужава си го!

— Ратмор! — каза той и почука на вратата. — Всичко наред ли е?

— Напълно — отвърна лордът и побърза да добави: — В седем чай. И вестниците, ако обичате.

Когато мина покрай стълбите за горния етаж, чу тихо ръмжене. Някой беше решил, че е добра идея да приюти там до вратата ужасния Минто в набързо скована дървена кутия. Джо съзря в тази работа ръката на Джеймс. Явно не беше искал да прекара толкова ценното за него време с Бети, отбранявайки се от Минто, и Джо предположи, че животинчето не е било допуснато в спалнята. Ако се съди по звуците, които издаваше, то не беше много доволно от това разрешение на въпроса. Джо се наведе и потупа колибката.

— Има ли някой вътре?

Минто открито показа раздразнението си.

— Хей, та това съм аз, Джо! Помниш ли ме? Очевидно не. Не е нужно да се държиш така недружелюбно, приятел. — Джо вдигна Минто за врата, почеса го по косматите гърди и пак го остави на земята. — Хайде обратно в колибата! Сядай долу! Стой мирен! — Кучето го погледна злобно. — Проклето животинче! — каза Джо и си припомни, че леопардите по хълмовете често обичаха да похапват кучета. — Питам се дали има някаква надежда това да ти се случи? — Обаче си спомни, че отбраната на форта беше много силна.

Джо излезе през отворената външна врата в градината, за да му се проясни главата, преди да си легне. Мястото беше много уединено, оградено от двете страни от крилото за гости и от празните сега стаи за занимания. Хладен полъх, идващ от планините, размърда бадемовите дървета и от тях бавно се посипаха цветове върху потъналия в мрак басейн. Единственият слаб звук идваше от изпомпването на вода от реката, с която непрекъснато се опресняваше тази в басейна, и за момент Джо се изкуши да свали дрехите си и да се гмурне в него. Студената вода беше тъкмо това, което му беше нужно, за да отмие напрежението и безпокойствата, които предизвикваха сърбежи по кожата му. Вместо това вдъхна дълбоко аромата на жасмин и рози, както винаги придружаван в Индия от още един, непознат мирис. Поразходи се за малко между розите и спря, заслушан във внезапно запелия славей в овощната градина зад стената. Обхванат от меланхолия, копнеещ да сподели този вълнуващ момент с някой близък човек, той си спомни за подобна вечер в една градина в Калкута. „Нанси! Добре ли си, Нанси? Мисля за теб, проклето момиче.“

Изкачи се обратно горе до стаята си. Сподавеният смях и щракването на ключа в ключалката, когато минаваше покрай стаята на Джеймс, засилиха чувството му за самота.

„Няма да мога да заспя тази нощ — помисли си той. — Беше грешка, че изпих и втората чаша бренди. Винаги ме кара да изпадам в пиянска сантименталност.“

Обаче не позна и противно на всичките му очаквания моментално заспа. Засънува поредица от несвързани помежду си сънища, в които хора от племената се биеха с лондонски полицаи, а откъслечни английски фрази се смесваха с тъжните песни от района на границата. Изведнъж чрез всичко това дойде и предупреждението. Нещо го накара да се събуди внезапно.