Чтение онлайн

— Не е зле — похвали го Нанси. — Изобщо не е зле. Точно такъв е Гайлс, доколкото го познавам. Изпускате единствено това, че неговите хора са му предани. От Франция се появиха няколко вълнуващи и забележителни истории. Слугите му също. Много са му верни и никога няма да чуеш клюка, излязла от къщата на Прентис. Адютантът му, загинал в пожара, разправят, никога не се отделял от Гайлс, така че за него трагедията била двойна, горкият.

— За щастие, не е загубил дъщеря си. Разбрах, че била изнесена тайно от нейната айя.

— Да. И говорят, че се върнала в Индия. Сега трябва да е на осемнайсет. Била е на училище в Швейцария и миналата седмица тържествено е влязла в Бомбай в ненатрапчивата компания на Мили Брейсгърдъл! Ще прекара няколко дни за възстановяване след пътуването при една нейна леля и ще се върне при баща си в гарнизона. Гайлс не показва да го изживява особено силно, но той обича дъщеря си и доколкото е в състояние да показва вълнение, бих казала, че се вълнува при мисълта, че дъщеря му се връща отново в живота му. Замислил е празненство, с което да я посрещне с добре дошла в полка, така че все пак не е чак толкова леден. А сега елате да танцуваме! Нека да дадем храна на клюкарите!

Оркестърът премина в бавен валс и Джо я притегли към себе си. „Валсът на Съдбата“. В миг мисълта му се пренесе назад във Франция. Това бе една от малкото грамофонни плочи, които притежаваха, и за последен път чу мелодията в изпълнение на хъхрещ акордеон в малък кафе-аперитив на няколко мили зад фронтовата линия. „Полицейски ботуши!“, помисли си Джо и след бегъл поглед към копринените чорапи на Нанси и нежните обувки от шевро с висок ток той предложи:

— Можете ли да правите обратно завъртане?

— Не знам — рече Нанси. — Май не съм го пробвала.

— Хайде тогава — подкани я Джо с бегло озъртане, което показа, че за тяхно задоволство всички в залата ги следваха с поглед. — Дръжте се здраво! Сега!

— Добре беше! — възкликна Нанси. — Да го направим пак!

При близостта, породена от тази сложна маневра, Джо си позволи да докосне леко бузата си до нейната.

— Сега какво следва? — запита Нанси.

Джо повдигна вежда.

— Не! Нямах предвид разгорещено натискане зад саксиите с палми в кала джуга 17 ! Какви ли преувеличени истории сте слушал за мемсахибите? Говорех за разследването, за бога! Просто не забравяйте, че съм съпруга на управителя! Племенница на губернатора! Жена, върху която не бива да пада никакво съмнение!

— Сериозно — каза Джо, — може и да не вярвате, но аз вървя по списъка и искам да се срещна с Форбс, съпруга на жената, паднала в пропастта, за да разбера дали има да добави нещо. Но по-важното — Кармайкъл, съпругът на ухапаната от змия. И двамата вече не са в гарнизона. Знае ли се къде са?

— Горе-долу, но не точно. Кармайкъл подал оставка малко преди войната. Не са били особено щастливи с Джоун, май ви го казах, но все пак доста се разстроил от смъртта й. Кой не би се разстроил? Но тя му оставила немалко пари и както споменах, той напуснал армията и се захванал с бизнес в Калкута. Внос на вино или нещо такова. Влязъл в съдружие с някакви важни клечки, гуджаратци от Бомбай, мисля. Не се спогодили. Това не ме учудва — повечето хора откриват, че не могат да мелят с Харолд Кармайкъл. Има тежък характер. Веднъж или два пъти бил пренебрегнат и когато започнала войната, не се върнал пак в полка и не отишъл с бойците във Франция. Бил критикуван, че си стоял в безопасност. Може би не съм справедлива. Не бил съвсем силен и както казах, преживял смъртта на Джоун като удар. Разправят, че някаква дяволска напитка също взела своята дан. Предполагам, че още живее в Калкута.

— А съпругът на Шийла Форбс?

— Полковият доктор. По думите на всички — добър доктор. Отишъл с полка във Франция, но след войната си намерил работа в Болничния инспекторат и също се установил в Калкута, макар че повечето време от годината прекарва в движение, струва ми се.

— Значи накратко, ако пак поемем по досадния път към Калкута, може би ще успеем да се срещнем и с двамата господа? Така ли?

Нанси кимна и рече:

— Оставете на мен. Утре ще се обадя тук-там — и добави: — Чудя се какво ли толкова сериозно мислят, че си говорим? Обзалагам се, че никой не подозира, че сме в пулсиращото сърце на едно полицейско разследване.

— Пулсиращо? — почуди се Джо. — Може би, но не и в сърцето на едно полицейско разследване. Аз би трябвало да кажа: „Знаеш ли какво, скъпа, в тези дрешки си толкова прелестна. И знаеш ли, кога ще се видим? Искам да кажа, както трябва?“ — и гласът му се снижи в изкусително ръмжене: — „Искам да те виждам по-често!“ Добре ли го докарвам?

— Напълно — потвърди Нанси. — На Джейн Фортескю със сигурност й е харесало!

— Джейн Фортескю! Тя пък коя е?

— Беше точно зад нас, когато изрекохте онези думи. И не си мислете, че те няма да плъзнат утре по масите за бридж и маджонг! — и тя подхвана да ги имитира: „Скъпа, кой беше онзи мъж, залепен за Нанси Дръмънд?“

— Не чак толкова залепен — поправи я със съжаление Джо.

След барабанен рефрен оркестърът замлъкна и прозвуча гласът на конферансието.

— Дами и господа, моля, поканете своите партньори на „кавалерско извинение“.

Шропшърската лека пехота мечтателно засвири „Да беше ти единствена в света“.

Джо отведе Нанси настрани от другите танцьори в края на залата и двамата постояха заедно известно време, покровителствената му ръка все още излишно обгръщаше кръста й. Смеещ се набит младеж дърпаше момиче, на което не му се танцуваше, блъсна се гърбом в Джо и се извини.

— Андрю! Много съжалявам, приятелю! О! Боже мой! Извинявайте отново… не е Андрю… ъъ… а, виж ти!

Нанси сложи край на объркването му.

— Хари! Заварваш ме в ръцете на полицията! Това е инспектор Сандиландс, за когото ти говорих. Джо, запознай се с Хари Федърстоун, нашият заместник-управител.

Здрависаха се и продължавайки да мърмори извинения, Хари довлече партньорката си на дансинга.

— Нещо против, ако пропуснем „кавалерското извинение“? — предложи Джо. — Но питие няма да откажа.

— Елате тогава — каза Нанси. — Време е да ви запозная със съпруга ми. Той ще ви почерпи.

И тя го заведе в единия ъгъл на залата, където мъж на средна възраст седеше, килнал неудобно единия си крак върху стол без облегалка, а две красиви момичета споделяха почивката на крака му.

— Това е съпругът ми — каза Нанси. — Може да е куц и дори стар, но не ми убягва фактът, че никога не е сам!

Джо хвърли поглед и му хареса това, което видя. Нанси се наведе и го целуна по главата.

— Андрю — каза тя, — това е инспектор Сандиландс — Сандиландс от столичното, както му казват.

— Надявам се да не ми казват така — рече Джо.

Дръмънд протегна ръка.

— Извинявайте, че не се изправям — каза той. — Нямаше ли книга от Едгар Уолъс на име „Сандиландс от реките“?

— „Сандърс от реките“, мисля — поправи го Джо. — Но със сигурност книга със заглавие „Булдогът Дръмънд“ излезе по Коледа.

— А това — продължи Нанси — е моят съпруг, известният управител на Паникхат.