Чтение онлайн

— Използваната сила. Вярно, че Пеги беше здраво момиче, но твърде се съмнявам, че би могла да прояви такава сила. Китките й не бяха просто прерязани — ръцете й бяха почти отрязани.

— Благодаря ви, Халоран — каза Джо, драскайки в бележника си. — И накрая можете ли да ми кажете нещо за отпечатъците по врата й? Те се виждат дори на снимките, които госпожа Дръмънд е направила.

— Отпечатъци от пръсти и палец. В доклада успях да засегна този въпрос, ще го видите. Когато подчертах, че не би могло да е самоубийство, Бълстроуд изтълкува отпечатъците като доказателство, че Съмършам се е опитал да я удуши, преди да й пререже китките.

— По ваша преценка следите съвпадат ли с опита за удушаване?

Халоран повдигна рамене.

— Не, освен ако Съмършам не е уродлив и китките му не са обърнати наопаки. Вижте — каза той, като се изправи на крака и застана зад Джо. — Имаше отпечатъци от палци, оставени преди смъртта тук отзад на раменете и отпечатъци от пръсти отпред в основата на врата — докторът показа хващането. — Човек не би се заел да души жена си по този начин.

— Но точно по този начин човек би държал една гърчеща се жена във вана с вода, докато не умре от загуба на кръв.

— Така е. Ще ви кажа и още нещо, Сандиландс. Ако сте оглеждали стаята, сигурно сте забелязали петната?

Джо кимна.

— Трябваше да ги видите, преди да ги изчистят! Стените бяха целите изпръскани. Очевидно тя се е мятала и е размахвала ръце в агония. Според римската традиция, когато посягаш на живота си, не се държиш така. Седиш си спокойно и чакаш края, изпълнен с възвишени мисли.

— Ако някой те убива обаче, при всички положения крещиш. Ако и двете ръце на убиеца са на гушата ти, нищо не те спира да крещиш. И дотърчават слугите и съпругът ти.

— Не и ако неизвестният извършител ти е запушил устата — каза Халоран. — Това не бихте могли да го разберете от фотографиите, колкото и добър да е обективът „Кодак“ на госпожа Дръмънд! Имаше ожулени места при ъгълчетата на устата й, ожулени места, съответстващи на използваната кърпа за запушване на устата. След деянието кърпата е била отстранена, защото не беше намерена.

— Последен въпрос — рече Джо. — Вие не сте правили пълна аутопсия, както разбирам — чудя се дали сте знаели, че Пеги Съмършам е била бременна?

Халоран се отпусна в стола си, а изненадата му беше явна.

— Мили боже, не! — възкликна. — О, не! Колко противно! Не, тя не беше идвала на консултация при мен. Нормално… жените обикновено изчакват, докато не са абсолютно сигурни. Ужасна вест, Сандиландс! Бълстроуд настояваше да се погребе — тук не разполагаме с трийсет часа преди разлагането както в Лондон и причината е съвсем очевидна… — гласът му заглъхна и той погледна развълнувано през прозореца, потънал в мисли.

— Мисля, че не го е споделяла с никого, освен със съпруга си, така че не е изненадващо — каза спокойно Джо. — И ми се струва, че не е лошо засега да си остане между нас.

— Разбира се. Ясно е защо — съгласи се в миг Халоран. — Вижте какво, Сандиландс, под сурдинка казано, встрани от моите компетенции — клетото момиче е било убито, и двамата го знаем, и аз много се радвам, че някой най-накрая го е разбрал. Носи се слух, че го дължим на Нанси Дръмънд. Прав ли съм? Храбро момиче! Привлякла е благосклонното внимание на губернатора, а сега и вашето. А това означава, че и аз съм заинтригуван, честна дума!

След като му благодари за отделеното време и взаимно изразявайки надеждата, че „някоя вечер можем да се видим в Клуба… винаги ми е приятно да науча клюките от Лондон…“, Джо продължи своята обиколка.

Най-напред Наурунг го заведе до опасната планинска пътека, на която се беше подплашил конят на Шийла Форбс. Джо слезе от коня на мястото, където бе станал инцидентът, и лягайки на земята, надзърна от крайчеца на скалата в пропастта отдолу. Зашеметяваща височина, отбеляза той, без омекотяващ сипей, по който една дебело облечена мемсахиб би могла да подскача доста метри надолу между ръба на урвата и речния бряг. Обрамчена от пепелявите брегове, реката лъкатушеше като тлъст смок и Джо потръпна, щом извика във въображението си сцената отпреди десет години, когато госпожа Форбс е паднала с писъци в тази бездна. Представи си я с тежките предвоенни одежди за езда, как внезапно бива хвърлена от дамското седло и полита с главата надолу към смъртта.

Самото място бе пропито от много стар ужас. Може и да беше упорит полицай, но Джо призна пред себе си, че го избива пот от страх. Внимателно изпълзя назад, стигна до пътеката и се изправи.

Наурунг го погледна и отбеляза:

— Това е адски лошо място. Конете не го обичат.

— Тук и аз не бих спрял за пикник. Какво ще кажеш да разгледаме наоколо.

Той се обърна и хвърли поглед на пътя, който бяха изминали от гарнизона.

— Доста хора минават по тази пътека, както изглежда, но тук, около петдесет ярда от началото, тя се стеснява и група ездачи трябва да се раздели и да продължи в колона по един — той погледна на север. — А след тази чупка, където пътеката върви точно по протежение на пропастта между ръба и онази голяма скала, има още сто ярда — дали са сто? — и тогава имаш възможност да се събереш с приятелите си. Наурунг, подай ми сведенията, моля те! Би било интересно да видим къде точно в колоната се е движила Шийла Форбс. Бълстроуд отбелязал ли го е?

— Не, сахиб, но мисля, че един от свидетелите го споменава.

Джо намери страницата и седна на сянка до скалата да прочете описанията на случката, направени от приятелките й, с които беше яздила.

— Това е интересно, Наурунг. Съпругата на майор Ричард сън, Ема, казва следното:

„Шийла яздеше собственото си пони Роуън — никога не яздеше друго — и почти веднага започна да изостава. Подвикна ни, че Роуън накуцва с единия заден крак и тя ще слезе да го погледне. Даде ни сигнал да продължим без нея. Трябва да е било някакво камъче, забито в подковата, тъй като тя се качи на седлото и пое напред. Но сега беше на около четвърт миля зад нас. Помахахме й и препуснахме нататък, като се надявахме, че ще ни настигне. И без това се приближавахме към бавната отсечка, отсечката, при която пътеката се стеснява и се налага да се движим един зад друг, а щом заобиколихме скалата, я изгубихме от поглед. Всички преминахме тесния участък и се събрахме, за да изчакаме Шийла да се покаже от завоя. Не се показа. Последва невероятно страховит писък. Конят цвилеше и ние осъзнахме, че сигурно се е случило нещо ужасно. Върнахме се, а там стоеше само Роуън, до пътеката, треперейки. Никаква следа от Шийла. Кати Браунлоу погледна от ръба на скалата и извика: «Ето я! Виждам я!»

Двама от компанията се върнаха в гарнизона за помощ, а останалите трима потърсихме проход към брега на реката. Докато се оглеждахме отчаяно на всички посоки, се натъкнахме на един садху откъм пътя…“

— Садху? — попита Джо.

— Да. Странстващи свети хора и ще ви кажа, че на мен не ми харесват. При цялото им ритуално къпане те са мръсни хора. Някои, предполагам, наистина търсят просветление, а мнозина стоят на един крак часове, дори дни наред. Но аз, а и не само аз, смятам, че са долни мошеници, които взимат каквото могат от лековерните — предимно от жените, — а това, което им дадат, го харчат за опиум или хашиш. Мажат лицата си с пепел от дървени въглища и шафран. Носят малка кесийка на връв и нищо друго. Наистина са голи — много противно. Аз ги пъдех, също и татко. Покриват телата си с пепел и жълта боя и не са любезни към жените. О, лоши истории се носят, но те са свети хора и трябва да им се позволява да се държат така както винаги са се държали.

Джо продължи да чете.

„Той ни обясни как да се спуснем до реката. Не говореше английски, но за щастие Кати се оправя малко на хинди и това, изглежда, свърши работа. Дадохме му четири ани 12 и го попитахме дали е видял нещо. Той отвърна, че всичко е видял. Нещо на пътеката подплашило коня — навярно змия — и той хвърлил Шийла от седлото.

Тогава изобщо не ни хрумна, че просякът би могъл да бъде отговорен. Не направи опит да се скрие, което лесно можеше да стори в тази местност — искам да кажа, че сред скалите цяла дивизия ще укриеш, — и наистина много ни помогна. За садху като него. Предложихме му още четири ани и той се съгласи да се върне с нас в гарнизона и да даде свидетелски показания.“