Чтение онлайн

— Гопал казва: „Аз бях лодкарят, който работеше на 12 март 1913 г. Преди пладне дойде една англичанка на кон и ме помоли да я преведа през реката. Беше сама. Лодката побира само една жена, облечена с английски поли, затова тримата души, които пристигнаха малко след това и искаха да пресекат реката, за да отидат в селото, ни изчакаха на брега да се върнем. Да, сахиб, имаше и хора, чакащи на отсрещния бряг. Подкарах лодката, когато изведнъж двата кожени мяха откъм течението се спукаха. Въздухът бързо излезе от тях и лодката се килна. Жената се разпищя и падна в реката. Мисля, че не можеше да плува. Помъчи се да се задържи и потъна. Аз се гмурнах да й помогна, но водата е толкова мътна, че в първия момент не успях да я видя. Намерих я и я издърпах на повърхността, в този момент обаче тя вече бе изгубила съзнание. Опитах се да доплувам с нея до брега, но бе доста тежка. Двама от мъжете, които чакаха да прекосят реката, скочиха да ми помогнат и заедно успяхме да я пренесем до брега.“

А ето какво разказва един от случайните свидетели: „Когато се качи на лодката, мемсахиб беше неспокойна. Даваше указания на висок глас на лодкаря и дълго време не се успокои. Когато стигнаха до средата на реката, лявата страна на сала потъна и платформата, на която седеше мемсахиб, се преобърна, хвърляйки я във водата. Тя пищеше и се мяташе във водата, а после потъна. Лодкарят доплува до нея и се гмурна да я намери. Дълго време и двамата бяха под водата, а ние гледахме и се чудехме какво да правим. След това отново излязоха на повърхността, с брат ми скочихме в реката и се приближихме до тях да им помогнем. Тя беше натежала от мократа си рокля и макар че и двамата сме добри плувци, зор видяхме да я измъкнем на сушата. Лодкарят беше изтощен, но жената — мъртва.“

— Хм… Чудя се знае ли се нещо за кожения сал? Някой разглеждал ли го е внимателно? — Джо прелисти разочарован документите, свързани с потъването. — Тук май няма нищо.

— Лодката не беше открита — рече уверено Наурунг.

— От къде знаеш? — попита Джо.

— Бях на дванайсет по това време и полицейската работа ми беше много интересна. Доста помагах на татко. Ходех като селско момче на разни места, които татко не би могъл да посети униформен, без да привлече вниманието на хората. Дочувах куп полезни неща, които татко бе доволен да използва в своите разследвания. Имаше силно желание да намери лодката. Много му се щеше да я разгледа. Заедно с по-малките ми братя ни изпратиха на реката да я търсим. Изминахме по десет мили и по двата бряга в посока на течението и не намерихме никаква следа от нея. Никой не я беше открил, никой дори не я беше виждал. Разговарях за инцидента със стареца, който държеше лодките. С удоволствие говореше за случая. Каза, че не познава лодкаря, който е работил този ден. Неговите хора се били разболели три дни преди това и той отчаяно се е нуждаел от помощ. Обикновено двама плувци карат лодката през реката. За един човек тази работа би била адски трудна и изморителна. Адски трудна. Не е работа, нали разбирате, сахиб, която повечето мъже биха желали или биха могли да вършат. Някакъв човек се появил в селото в подходящия момент, старецът благодарил на Шива за късмета си и му възложил работата. Много бил доволен от него. И тогава се случи инцидентът. Човекът, опитал се да спаси мемсахиб, се яви да даде показания. Но след разследването той рекъл на стареца, че не иска повече да му работи, и си отишъл. Старецът казва, че бил местен, съдейки по диалекта, но не от селото, и му споделил, че щял да си намери работа в гарнизона. Това полезно ли ви е, сахиб?

— Да, Наурунг. Но се опасявам, че това, което казваш, повдига толкова въпроси, колкото отговори дава!

— Дава отговор, сахиб?

— О, да, Наурунг. Въпросът е: била ли е убита Алиша Симс-Уорбъртън? А отговорът е да, категорично да.

Качиха се на конете и се отдалечиха бързо от реката в посока към базата. Тъй като денят клонеше към края си, те се разделиха и всеки тръгна по своя път, Наурунг към жена си и топлото семейно посрещане, а Джо към неприветливите удобства на пощенската станция, в която отсядаха гостите. Съставяше си план, с чиято помощ да убие глухата доба, питайки се дали в офицерската столова или в Клуба ще получи по-радушен прием, когато на пътеката към къщата погледът му беше привлечен от някакво известие. Известие за бал в Клуба. „Събота, 11 март, 19,30 ч. Последен за сезона.“

„Тази вечер!“ Завладя го импулс да отиде. Там със сигурност щеше да се види с Нанси Дръмънд, помисли си той с изблик на вълнение. Беше избран за почетен член на Клуба — тъй че защо не? Погледна отново известието и прочете: „Черна вратовръзка“. Някъде в багажа си имаше смокинг, може би вече измачкан, но „Това все пак е Британска Индия — навярно трябва само да плесна с ръце и да наредя на някого да ми го изглади“.

Щом влезе в къщата, извика съвсем непринудено „Кой хе!“. С жест посочи на слугата смокинга, риза с колосана предница, пеперудообразна яка, подвижни копчета за яка — без пояс, налагаше се да мине с вечерна жилетка, — но наистина не биваше да се тревожи. Очевидно не беше първият човек, на когото слугата му трябваше да извади вечерните дрехи. С още един жест посочи банята.

В седем часа, изкъпан, избръснат и колосан, както подобава, той пое към Клуба. „Защитна окраска, помисли си той. Мисля, че я имам!“

Клубното здание и градините към него заемаха най-добрата част от едната страна на площада. Датираща от охолните дни на Източната индийска компания, сградата, макар да бе свидетел и на по-добри времена, беше построена с вкус към разкоша. Донякъде в италиански стил, донякъде в ислямски стил и дължаща не малко на индийската архитектура, тя се извисяваше там доста уверено. Удобна резиденция на първия си собственик, калкутския набаб 14 , който я използвал за лятна резиденция. Ако хоросановата мазилка може би започваше да се лющи, обилните цветове на бугенвилията и жасмина, както и вейките на пълзящите рози, обгръщащи стените, скриваха до голяма степен следите на времето. Клубът бе назначил на пълен работен ден петима градинари и моравата се поливаше и беше безупречна, цветните лехи лумнали с английски цветя.

Тълпа от кабриолети, коне, мъже в смокинги и жени във вечерни рокли се струпваше около вратата на Клуба и Джо се загуби в навалицата, бързо се представи на слугата пред входа, после мина покрай дългия бар и отиде на верандата да се ориентира в обстановката.

Вътре вандалска ръка беше преустроила „просторната бална зала“ в игрище за скуош, но по-малките бални зали бяха запазени. Столовата, осветена от серия френски прозорци, гледащи към всеобхватната веранда, беше обзаведена с възможно най-тежките викториански мебели от „Мейпълс“ на „Тотнъм Корт Роуд“. Но животът в Клуба, предположи Джо, протичаше на верандата, на игрището за тенис и дори на игрището за крокет. В по-близките години към задната част бе прибавена едноетажна пристройка, заграждаща двор, със свободни стаи за гости, за ергени от вътрешността на страната, за опечалени като Уилям Съмършам, чиято скръб и отчаяние бяха намерили подслон тук.

Верандата беше снабдена с безкрайна редица от бамбукови плантаторски столове с дълги поставки за краката, с вдлъбнатини, грижливо издялани в подпорите за ръцете, където чашата стоеше в безопасност. Тук бе събрано обществото на Паникхат, докато вентилаторите скърцаха от таваните, през прозорците нахлуваше тракането на топките за крикет — късна партия крикет наближаваше шумно края си с викове и смях, докато коне, поверени на прислужващи коняри, хвърляха къчове и беснееха.

Джо усети присъствието на двама мъже, невидими зад високите облегалки на шезлонгите, и двамата, прецени той, въпреки ранния час леко пияни, и двамата готови да бъдат нетактични един към друг.

Той дочу:

— Разбрах, че цялата вина е на сивите. Не мога да си представя защо Прентис толкова искаше да избере онова приятелче за почетен член на столовата и, разбира се, ако са го направили почетен член, Клубът трябва да последва примера. Дяволски смущаващо, ако ме питаш!

Събеседникът му отвърна:

— Дяволски смущаващо! Напълно съм съгласен! Мисля, че трябва да се благодарим, дето ни е споходил само един син хищник! Чул съм, че обикновено се мъкнат на тумби! Проклетникът е дошъл тук да води разследване — да ни шпионира, ако щеш. Не ми го побира акълът как някой, който е бил замесен, иска да раздухва случая отново.

Другият се разсмя.

— Какво се налага да търпим? Увеличително стъкло и уреди за взимане на отпечатъци от пръстите? Искам да кажа, къде бяхте в нощта на 11 март 1910 г., дирята е малко поизстинала, не смяташ ли? Както и да е, не ми харесва идеята лондонски полицай да подскача по дансинга! А на теб?

— Пазете си пръстите на краката, момичета! Задава се чифт униформени полицейски ботуши!

Последва звън на чаши, а двамата се засмяха и бързо се изправиха на крака.

— Нанси! — дочу Джо. — Добър вечер, скъпа моя! Как си! Тъкмо говорехме за твоя полицай.

— Джоузеф Сандиландс? — чу гласа на Нанси. — Запознахте ли се? Очаквах, че може да е тук някъде…

Джо реши, че е дошъл моментът да излезе напред.

— Госпожо Дръмънд! — възкликна той. — Надявах се да чуя приятелски глас!

Остана доста доволен от объркването, което предизвика с внезапното си появяване.

— Инспекторе! — каза Нанси Дръмънд. — Толкова се радвам да ви видя! Елате да ви запозная със съпруга ми, ако ни извинят тези пияници — и към двамата пияници: — Ще се видим след малко.