Чтение онлайн

Те се ръкуваха и докато двете момичета бяха отведени от партньорите си, Джо седна до управителя, който щракна с пръсти на един минаващ келнер, поръчвайки питие.

— Джин с ангостура? Аз това пия. Толкова се радвам, че сте тук. Слуховете изобилстват, запознат съм. На Нанси, дявол да я вземе, абсолютно нищо не й се изплъзва от езика — изглежда я подкрепя чичо й, в чието присъствие, разбира се, един скромен чиновник остава на заден план! Вижте, аз наистина я обожавам. Тя не позволява нещата да й убегнат, но… — направи дълга пауза и погледна Джо спокойно. — Кажете ми, Сандиландс — продължи той, — говорим поверително — тя не е ли на път да изпадне в смешно положение? Изравяйки всичко това след всичките тези години? Би могла, нали разбирате. Не се опитвам насила да спечеля доверието ви, естествено, но подскажете ми нещо, ако можете. Глупости ли са това?

Джо реши да повярва на инстинкта си. Прецени, че Андрю Дръмънд е човек, на когото може — и трябва — да се довери и предпазливо рече:

— Още ми е рано, разбирате ме, сигурен съм. Тук съм едва от два дни. Но трябва да заявя, че според първите ми впечатления… смятам, че цялата тази история е противна! Колко лесно е да критикуваш, а аз нямам представа какви уреди са били на разположение на следователя по онова време, но погледнато от перспективата на 1922 г., свършена е доста немарлива полицейска работа. Свидетелите не са разпитани, показанията са приети на доверие, не са взимани никакви отпечатъци от пръсти, не са определяни кръвни групи и така нататък. Говоря безпристрастно, но вие ме попитахте и това са моите впечатления.

— Добре, ще ви кажа нещо, приятелю — каза управителят, — моите впечатления са абсолютно същите! Не съм бил тук преди войната, не съм бил тук и по време на войната и навярно нямам право да говоря и, бог ми е свидетел, не ми се иска в гарнизона да се разнася скандал, но ако действително става дума за убийство, повече от едно убийство, пред нас стои дълг, пред мен стои дълг, пред вас стои дълг. Полицията ви е снабдила с помощни средства, нали? О, и Наурунг ви е под ръка, нали така? Вече има някой, който ще стигне далеч! Отдавна съм го забелязал! С тези темпове на индоизация, не бих се изненадал, ако това е бъдещият полицейски инспектор номер две.

— Не и ако развитието му зависи в някаква степен от инспектор Бълстроуд.

Андрю го изгледа проницателно.

— Нищо подобно, но забелязвам опасенията ви. Да разбирам ли, че нашият местен блюстител на закона не е успял да ви впечатли?

— Нямам време — нямаме време — за деликатности, Дръмънд. Във войната се научих да не завоалирам нещата, затова се надявам да ме разберете, ако го кажа направо — този човек е некадърен глупак или пък е по-умен, отколкото го смятах в началото, и крои нещо, което трябва да разнищя. Добре ли го познавате?

— Не. От години е в гарнизона, но странно, малцина биха казали, че го познават добре, струва ми се. Не му е особено тежко да въдворява ред в цивилните квартали, във военната база — някакво престъпление за него едва ли е нещо сериозно. Не, той е полезен, и действително е полезен, Сандиландс, в поддържането на реда в местния град. Задачата не е лека. Градът е силно пренаселен, голям брой различни раси и касти живеят едни върху други при най-мизерни условия. Там би могло да стане кошмарно, но Бълстроуд като че ли успява да държи юздите изкъсо с изненадваща ефективност. Сигурно не очаквате да го чуете, но всъщност трябва да призная, че той доста улеснява живота ми.

Джо се замисли върху думите на Андрю.

— Добре ли говори хинди? Това ще ни помогне.

— Хинди, да, и говори свободно бенгали — езика на повечето местни. По-голямата част от нас, които сме родени тук, го владеем и това е ясно от само себе си.

Едно момиче се спря до него, за да си сръбне от питието му, подаде бузата си за целувка и отмина.

— Значи накратко — поде Джо, ето докъде съм стигнал — и без да бърза, той сподели своите разкрития и подозрения. Андрю Дръмънд слушаше с най-голям интерес, от време на време задаваше уместни въпроси и когато разказът на Джо отиде към своя край, рече:

— Само един от „инцидентите“ се случи по мое време. Разполагаме с доказателствата на снимките, направени от Нанси. Китките на момичето! Не съм Шерлок Холмс, още по-малко пък сър Бърнард Спилсбери, прочутият патолог, но въпреки това мога да преценя, че госпожа Съмършам не си е нанесла сама раните. И така, ако приемем алтернативата, тоест, ако не става дума за самоубийство, а за убийство, пред нас стои много умен човек. Много умен убиец. Извършил го е изключително прецизно! Не би направил глупавата грешка да пререже дясната китка отляво надясно и в подозрителния ми ум се върти, мисълта, че това вероятно е нарочно направена грешка, с която да държи нащрек полицията. Да се увери, че е забелязано. Да насочи вниманието към своя план. Като същевременно добре се прикрива, но без сянка от съмнение той иска да ни покаже, че е тук! Поради някаква причина за него е важно да обяви своето присъствие. Как мислите? Възможно е, нали? И ако съм прав, имаме си работа с невероятно опасен тип! Сандиландс! Заловете го! Вие го заловете, а аз ще го застрелям!

Беше неделна утрин и Джо пристъпи към закуската. Кана кафе (превъзходно), две сварени яйца (чудесни), напати 18 (хванало кора), масло (от консервена кутия, допусна той, и малко старичко) и най-здраво затвореният и неотстъпчив буркан с конфитюр „Купърс Оксфорд“, който някога беше виждал. „Добрата стара Индия“, помисли си.

Когато свърши с обличането, чу силния тенекиен екот на църковна камбана. „Неделя е, разбира се. Най-вероятно църковна служба. Ето какво ще направя тази сутрин — ще дам пример заради доброто име на Скотланд Ярд. А така или иначе, мога да науча някоя и друга клюка. Как беше името на онази жена? — Кити някоя си, доайенът на Паникхат? Може би ще направя едно официално посещение.“

Пристегна колана си „Сам Браун“, провери джобовете си, за да е сигурен, че си е взел визитните картички, и пое към далечната църква с къс офицерски бастун под мишница.

Марширувайки оглушително в крачка с ритмичен тропот на подковани ботуши и заставайки мирно, вторият батальон на шропшърската лека пехота го настигна и отиде преди него във варосаната църква на военната база. Бойците заеха местата си, закрепяйки шумно пушките си върху осигурените за целта стойки. Джо си спомни, че след метежа, когато голям брой хора са били хванати без оръжие в църква и избити, британските войници сега ходеха на църква с по двайсет патрона на човек, всеки с пистолет на поясния ремък.

Един доста лицемерно набожен на вид сержант от Кралските свързочни войски, изпълняващ длъжността разпоредител, го изгледа от горе до долу и го упъти към съответната пейка, навярно преценявайки прецизно общественото му положение. Ако не бяха бойците, ако не беше жегата, ако не беше вентилаторът, който виеше над главите им, той наистина можеше да бъде в коя да е английска църква от предградията. Машинално погледна към дъската с химните, прочете на глас стиховете и прегледа книгата с химните, за да провери дали знае някой от тях.

„Всички славят всемогъщото име Христово“, „В далечината хълм се зеленее“ и — не го ли знаеш? — „Напред воини на Христа“. Неговият обичаен ритуал по време на служба завърши, той се огледа, зървайки изпитото лице на Уилям Съмършам, взря се в покорните физиономии на сивите офицери, забеляза бунтарското изражение по лицата на ефрейторите и редниците, наредени в стегнати редици, и погледът му с радост попадна на мургавия управител, а до него, с непристойно трепване на сърцето, съзря Нанси. Управителят също оглеждаше мястото и щом очите му се спряха върху Джо, той леко смушка Нанси и вдигна тържествено, но сърдечно ръка за поздрав.