Чтение онлайн

— И така нататък… Забелязвам, че показания от просяка няма! Не съм изненадан. Сигурно е взел анитата и е избягал — Джо поклати глава и се усмихна на доверчивостта на жените. — Все пак Ема е добър свидетел. Също и смело момиче. Успяла с приятелките си да слезе до реката и намерили Шийла, или по-точно тялото на Шийла. Изглежда, че тя внезапно умряла от счупване на врата. По моему това обяснява почти всичко, което ни беше нужно да знаем. Ще ми се само да поговоря със съпруга й, за да изясним нещата докрай.

— Съгласен ли сте, сахиб, че става дума за нещастен случай? Сега, когато видяхте опасностите на мястото…

— Не, Наурунг. Нито пък смятам, че някакъв зъл призрак е извършил жертвоприношение, макар че на това място е изкушаващо да си го представиш. Не — госпожа Форбс е била убита. Преднамерено, обмислено и много хладнокръвно!

Те се качиха пак на конете и следваха същата пътека още пет мили, докато не стигнаха до кръстопът на един от главните пътища за базата, път, който внезапно свършваше на брега на реката и продължаваше оттатък реката на север в посока към Калкута.

— Това не е главният път на север, нали? — попита Джо, зървайки малката единична лодка, която пренасяше пътници и тъкмо потегляше от отсрещния бряг, за да пресече реката.

— О, не. Десет мили надолу по течението има по-голям път и мост. Този път хващат хората, когато отиват в село Джалпани, на две мили отвъд реката.

Джо видя как лодката се приближи бавно към тях, караше я един индиец, гребейки с двете весла. Беше с гръб към тях, но лесно успяха да забележат лицата на двете индийки в лодката. Джо напрегна взор, щом лодката стигна до средата на реката.

— Някъде там ли е бил коженият сал, когато е потънал?

— Да, сахиб. В центъра. На около четирийсет ярда от тук.

— Англичанките от гарнизона често ли прекосяват реката на това място?

— Не. Много рядко. Обикновено нямат причина да я прекосяват тук. Нямат работа в Джалпани. Ако излязат на езда, стигат до мястото, дето ви го показах, пет мили на юг, и там има път, който се разклонява към гарнизона, сахиб.

— Тогава какво, по дяволите, е правила тук госпожа Симс-Уорбъртън, рискувайки живота си на този сал от волски кожи?

Джо въздъхна. Горещината започваше да го уморява, а силното сгъстяване на смъртта го разстрои. Касапницата на Западния фронт го отврати и унижи като всеки друг боец, участвал във войната, но разследването на убийствата на мемсахибите му влияеше различно. Те не бяха войници, очакващи всеки миг смъртта; те бяха напълно обикновени жени, някои щастливи, други тъжни, явно нито една не беше забележителна, и всички загинали при странни обстоятелства. Не бяха ли те просто случайни жертви на своята среда? Хората продължаваха да му казват: „Разбира се, Индия е опасно място, Джо. Отваряй си очите за…“

Но никой не бе споменал лодки от волски кожи.

— Ей там под онова дърво има хладно местенце, Наурунг. Дай да прегледаме още веднъж сведенията за Алиша Симс-Уорбъртън, какво ще кажеш? И така — решение на следователя: удавяне при инцидент. Да започнем от самото начало, защо е преминала реката? Ето обяснението на нейния съпруг, адресирано до следователя, когото той явно познава, тъй като се обръща към него със „Скъпи Уилфрид“. То май хвърля известна светлина: „Проклинам деня, в който някой й каза, че там има люпило пеперуди на име «Траурна мантия».“ Каква ирония, не смяташ ли?

Както ти е известно, Алиша беше страстна любителка на ципокрили. Но — забележи — имам предвид наистина страстна. В колекцията си притежаваше хиляди пеперуди. И с това не се занимаваше като повечето мемсахиби — просто начин да прекарат времето, намерят ли нещо красиво, и го пъхнат в някой албум. Не, тя действително имаше познания за пеперудите. Да видиш колекцията й! Всички екземпляри внимателно забодени с карфици и под тях етикети. Боже мой, тя дори събираше образци от техните яйца, какавиди и гъсеници — какво знаеш ти — и ги забождаше редом с пеперудите. Наистина професионално занимание. Според музейните стандарти. Слугите постоянно й носеха пеперуди и насекоми, но най-много обичаше да ходи сама и да изследва средата, която те обитаваха. Имаше един екземпляр, който отдавна й се изплъзваше. Тази „Траурна мантия“. „Не можеш ли да си я намериш в Англия?“, попитах я. Очевидно не. Те при нас дори са по-голяма рядкост, отколкото в Индия. Но както и да е, мисля, че тръпката от лова я примамваше, нали разбираш.

Така или иначе, научи се, че „Траурна мантия“ е била забелязана от другата страна на реката южно от Джалпани и това беше. Още на следващия ден тръгна. Не можа да ме изчака да се прибера и да я придружа. Аз бях на обход из муфасала 13 и не разбрах какво се бе случило за една седмица. Чувам, че от Прентис е разбрала за отвратителната пеперуда. Някой от неговите слуги ли, друг ли я забелязал. По-добре питай него. Всичко това го знам, понеже Алиша се беше втурнала и бе оставила на бюрото си недовършено писмо до сестра си, която е запалена колкото нея… Мисля, че може би е добре да го видиш, но искам да ми го върнеш, когато приключиш със случая.

Следваше подпис: „Капитан Симс-Уорбъртън“.

— А интересно къде е сега капитан Симс-Уорбъртън? Още ли е в базата? Известно ли ти е, Наурунг?

— Уви, сахиб, той е мъртъв. Беше убит във войната.

— Жалко. Е, нека видим какво казва самата жена.

Приложеното копие от недовършеното писмо потвърждаваше всичко, което капитан Симс-Уорбъртън беше написал за съпругата си. Джо трепна от простодушния ентусиазъм, с който Алиша беше известила сестра си Ан в Съри за предстоящия успех.

Тук писмото прекъсваше.

— Значи това я завежда до мястото. Дошла е тук вероятно на кон, вързала го е на мястото, където оставихме нашите коне, и се е качила на лодката. Погледни нататък, там е отивала — при онези върби! Така че от другата страна не й е бил нужен превоз, нито дори конят й. Мисля, че разполагаме с разказ на очевидец… да… ето го. Подписан от Гопал, който е бил на работа този ден. Преводът от местния диалект е направен от…

— От баща ми, сахиб. И той е бил сержант в полицията по това време — заяви гордо Наурунг.