Чтение онлайн

Хвана се за гледката като за спасително въже, отпусна хватката си и задърпа здраво крака на демона обратно към светлината. Ядронът се разбесува, обезумял, но ужасът даде нови сили на Изрисувания и с безшумен вик на решителност, измъкна съществото обратно на повърхността.

Слънцето беше там, за да ги посрещне, ярко и блажено, и Изрисувания усети, че отново се материализира, а съществото избухва в пламъци. Задра земята с нокти, но той го държеше здраво.

Когато най-накрая пусна овъглената черупка, от цялото му тяло течеше кръв. Лийша изтича при него, но той я избута, все още замаян от ужас. Какъв беше той, щом можеше да намери пътя до Ядрото? Беше ли станал самият той ядрон? Какво чудовище щеше да стане от детето на поквареното му семе?

– Ранен си – възрази тя и отново посегна към него.

– Ще се оправя – каза той и се отдръпна.

Внимателният нежен глас, който бе използвал само преди минути, сега го нямаше, а студеният равен тон на Изрисувания се беше върнал. И наистина, много от по-малките рани и ожулвания вече образуваха коричка.

– Но... – възропта тя, – ами това с...?

– Направих своя избор преди много време и избрах нощта – каза Изрисувания. – За миг реших, че мога да го променя, но... – Той поклати глава. – Сега няма връщане назад.

Взе робата си и се отправи към близкото студено поточе, за да измие раните си.

– Ядроните да те вземат! – извика Лийша към гърба му. – Теб и безумната ти мания!

332 СЗ

Роджър все още спеше, когато се върнаха. Тихо преоблякоха калните си дрехи, с гръб един към друг, после Лийша разтърси Роджър да го събуди, докато Изрисувания оседлаваше конете. Изядоха студената си закуска в мълчание и се озоваха на пътя преди още слънцето да е стигнало далече. Роджър яздеше зад Лийша върху кобилата `u, а Изрисувания беше сам върху грамадния си кон. Гъсти облаци покриваха небето и обещаваха още дъжд.

– Не трябваше ли вече да сме се разминали с вестоносеца, който отива на север? – попита Роджър.

– Прав си – каза Лийша. Огледа се назад-напред по пътя.

Изрисувания сви рамене.

– До обяд ще сме в Хралупата на дърваря – каза той. – Ще ви изпратя дотам и си поемам по пътя.

Лийша кимна.

– Мисля, че така ще е най-добре – съгласи се тя.

– Просто така? – попита Роджър.

Изрисувания наклони глава.

– А ти нещо повече ли очакваше, жонгльоре?

– След всичко, което преживяхме? Нощите да ме вземат, да! – извика Роджър.

– Съжалявам, че те разочаровам – отвърна Изрисувания, – но си имам работа за вършене.

– Не дай си Създателю да мине някоя нощ, без да убиеш нещо – промърмори Лийша.

– Ами онова, за което говорихме? – настоя Роджър. – Аз да пътувам с теб?

– Роджър! – извика Лийша.

– Реших, че е лоша идея – каза му Изрисувания. Хвърли един бърз поглед към Лийша. – Щом музиката ти не може да убива демони, нямам полза от нея. По-добре ще е да съм сам.

– Не бих могла да бъда по-съгласна – намеси се Лийша.

Роджър `u се намуси и бузите `u пламнаха. Той заслужаваше по-добро, тя осъзнаваше това, но не можеше да му предложи утеха или обяснение, когато бе впрегнала цялата си сила, за да сдържи сълзите си.

Тя бе познала истинската същност на Изрисувания. Колкото и да се беше надявала на обратното, тя знаеше, че сърцето му едва ли ще остане отворено за дълго, че всичко, което може би ще имат, е само миг. Но о, как бе желала този миг! Бе искала да се почувства в безопасност в ръцете му, да го усети в себе си. Разсеяно погали коремчето си. Ако той `u беше дал семето си и тя бе забременяла, щеше да засипе детето си с любов, без да се съмнява кой е бащата. Но сега... сред запасите `u имаше достатъчно листа от пом, за да направи това, което трябваше.

Продължиха да яздят в мълчание, а студенината между тях се режеше с нож. Не след дълго свиха по пътя и зърнаха Хралупата на дърваря.

Дори отдалеч се виждаше, че селото е димяща развалина.

***

Роджър се държеше здраво, докато препускаха по пътя. Лийша се беше хвърлила в галоп, веднага щом видя пушека, а Изрисувания я последва. Дори във влагата, огньовете все още бушуваха стръвнишки в Хралупата на дърваря и вдигаха мазен черен дим на талази. Градчето беше опустошено и Роджър откри, че отново изживява разрухата на Речен мост. Останал без дъх, той стисна тайния си джоб преди да си припомни, че талисманът му бе счупен и погубен. Конят отскочи и той отново сграбчи кръста на Лийша, за да не падне.

Оцелелите се виждаха как скитат като мравки в далечината.

– Защо не се опитват да потушат огньовете? – попита Лийша, но Роджър просто остана вкопчен в нея, без отговор.

Когато стигнаха града, те спряха и потресени заоглеждаха опустошението.

– Някои от тези горят от дни – отбеляза Изрисувания и кимна към останките на някога уютните домове.

И наистина, много от постройките бяха овъглени развалини, които едва димяха, но други вече бяха студена пепел. Ханът на Смит, единствената сграда в селото на два етажа, се беше срутил под собствената си тежест и някои от гредите му още тлееха, а на други сгради им липсваха покриви или цели стени.

Лийша се вглеждаше в изпоцапаните, насълзени лица, докато навлизаше все по-навътре в градчето, и разпознаваше всяко от тях. Всички бяха прекалено заети със собствената си мъка, за да забележат малката групичка, която минаваше наблизо. Тя прехапа устна, за да не заплаче.

В центъра на градчето местните бяха събрали мъртвите. Сърцето на Лийша се сви при гледката: поне сто тела, без дори одеяла, с които да ги покрият. Горкият Никлъс. Сайра и майка `u. Пастир Майкъл. Стийв. Деца, които виждаше за пръв път, и възрастни, които познаваше откакто се помни. Някои бяха изгорени, други разкъсани от ядроните, но повечето нямаха и драскотина. Беше чревната инфекция.

Мейри коленичи до купчината и заплака над малък вързоп. Лийша усети как гърлото `u се стяга, но някакси успя да слезе от коня и да се приближи, като сложи ръка на рамото на Мейри.

– Лийша? – попита Мейри, без да вярва на очите си. Миг по-късно се изправи на крака, прегърна силно билкарката и зарида неудържимо.

– Това е Елга – проплака Мейри, като имаше предвид най-малкото си дете, момиченце, ненавършило две години. – Тя... тя си отиде!

Лийша я притисна здраво към себе си и `u загука успокоителни звуци, защото нямаше думи. Други започнаха да я забелязват, но останаха на почтително разстояние, докато Мейри изливаше скръбта си.

– Лийша – шептяха те. – Лийша е дошла. Слава Създателю.

Накрая Мейри успя да се съвземе, отдръпна се и вдигна изцапаната си, кирлива престилка, за да замаже сълзите си.

– Какво се е случило? – попита тихо Лийша. Мейри я погледна с ококорени очи и сълзите отново ги изпълниха. Затрепери, неспособна да проговори.

– Чума – каза познат глас, Лийша се обърна и видя Джона, който тежко се приближаваше към нея с помощта на бастун. Пастирската му роба беше изрязана около единия му крак, който в долната си част имаше шина и стегнати превръзки на кръвави петна. Лийша го прегърна и погледна многозначително към крака.