Чтение онлайн

– Но тогава – продължи той, – между нас и лагера застана най-грамадния каменен демон, който някога съм виждал.

Той скочи върху една маса, вдигна нагоре ръце във въздуха и ги размаха, за да покаже, че дори тази височина не е достатъчна да предаде правдиво размерите на звяра.

– Четири метра и половина беше той – каза Роджър, – със зъби като копия и рогата опашка, която може да смачка кон. Лийша и аз спряхме на място, но подвоуми ли се Изрисувания? Не! Той продължи напред, спокоен като празнична сутрин и погледна чудовището право в очите.

Роджър се наслаждаваше на ококорените очи, които го заобикаляха, и се поколеба, оставяйки напрегнатата тишина да се сгъсти, преди да каже „Бам!” и да плесне с ръце. Всички подскочиха.

– Просто ей така – каза Роджър – конят на Изрисувания, черен като нощта и самият той като демон, прониза с рогата си гърба на демона.

– Конят е имал рога? – попита старец и повдигна сивата си вежда, гъста и чорлава като катерича опашка. Стоеше подпрян на сламеника си и пънчето на десния му крак поеше превръзките с кръв.

– О, да – потвърди Роджър, като мушна пръсти зад ушите си и предизвика кашлящи смехове. – Огромни, от лъскав светъл метал, прикрепени за оглавника и силно заострени, с мощни защити, врязани в тях! Най-великолепният звяр, който някога сте виждали, е той! Копитата му удариха звяра като гръмотевици и когато повали демона на земята, ние се затичахме към кръга и бяхме в безопасност.

– Ами конят? – попита едно дете.

– Изрисувания подсвирна... – Роджър сложи пръсти на устните си и издаде пронизителен звук – ... и конят му се впусна през демоните, скочи над защитите и право в кръга.

Запляска с ръце бедрата си като звук от галопиране и скочи за да илюстрира идеята.

Пациентите бяха запленени от историята му и това отвлече вниманието от болестта им и надвисналата нощ. Нещо повече, Роджър знаеше, че им дава надежда. Надежда, че Лийша може да ги излекува. Надежда, че Изрисувания може да ги опази.

Щеше му се да може да даде надежда и на себе си.

***

Лийша беше поръчала на децата да изтъркат големите казани, в които баща `u правеше хартиена каша, за да свари в тях отвари в много по-големи количества, отколкото някога бе опитвала. Дори запасите на Бруна свършиха бързо и тя повика на помощ Бриана, която изпрати децата навред за прасекоренче и други билки.

Очите `u често-често прескачаха към слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца, и Лийша я гледаше как пълзи по пода на работилницата. Денят вървеше към своя край.

Недалеч от нея, Изрисувания работеше с подобна скорост, а ръката му се движеше с фина прецизност, докато рисуваше защити по брадви, чукове, копия, стрели и прашки. Децата му носеха всичко, което би могло да се използва за оръжие, събираха готовата продукция в момента, в който боята изсъхваше, и я товареха навън в каручки.

От време на време някой нахлуваше в стаята, за да предаде съобщение на Лийша или на Изрисувания. Те даваха бързи инструкции, изпращаха куриера и се връщаха към работата си.

Когато им останаха само два часа до залез слънце, те откараха каручките обратно през нестихващия дъжд към Свещения дом. Селяните прекъснаха работа, щом ги видяха, и се втурнаха да помагат на Лийша да разтовари лековете си. Няколко отидоха при Изрисувания да му помогнат с разтоварването на каручката му, но само с един поглед той ги отказа.

Лийша отиде при него с тежка каменна стомна в ръце.

– Тъпчиплевел и небесниче – каза тя и му я подаде. – Смеси ги с храната на три крави и се погрижи да изядат всичко.

Изрисувания взе стомната и кимна.

Когато тя се обърна, за да отиде в Свещения дом, той я хвана за ръката.

– Вземи това – каза той и `u подаде едно от личните си копия.

Беше дълго метър и половина, изработено от лекото дърво на ясен. Мощни защити бяха издълбани в металния връх, наточен като бръснач. Защити бяха инкрустирани и по дръжката му – отбранителни, лакирани здраво и гладко – а на краят на копието беше подсигурен със стоманена защитена капачка.

Лийша го погледна със смесени чувства, без да помръдне за да го вземе.

– Какво точно очакваш да направя с това? – попита тя. – Аз съм билк...

– Не е сега времето за декламации на билкарската клетва – каза Изрисувания и тикна оръжието в ръцете `u. – Импровизираната ти лечебница почти няма защити. Ако нашият строй поддаде, това копие може да се окаже единственото, което стои между ядроните и твоите повереници. Тогава какво ще изисква твоята клетва?

Лийша се намръщи, но взе оръжието. Потърси в очите му нещо повече, но защитите му си бяха отново по местата и вече не можеше да види сърцето му. Искаше да захвърли копието и да го обгърне с ръце, но нямаше да понесе да бъде отблъсната отново.

– Ами... късмет – успя да каже тя.

Изрисувания кимна.

– И на теб.

Той се обърна и тръгна към каручката си, а Лийша остана да гледа след него и `u идеше да изкрещи.

***

Мускулите на Изрисувания се отпуснаха, когато се отдалечи. Беше напрегнал цялата си воля, за да `u обърне гръб, но тази вечер не можеха да си позволят да объркват чувствата си един на друг. Изтласка Лийша от ума си и се концентрира върху предстоящата битка. Красианската свещена книга, Евджахът, описваше завоеванията на Каджи, първият Избавител. Той я беше изследвал подробно, докато учеше красиански.

Военната философия на Каджи беше свещена в Красия и беше помагала на воините `u векове наред в нощните им битки с ядроните. Имаше четири божествени закона, които направляваха битката. Бъдете единни в целите си и следвайте един водач. Вие изберете кога и къде да се биете. Приспособете се към това, което не можете да контролирате, останалото подгответе. Атакувайте по начини, които враговете ви няма да очакват, като откриете и се възползвате от слабите им места.

Красианският воин се учеше още от раждането си, че пътят към спасението е в избиването на алагаи. Когато Джардир изискваше от тях да прескочат безопасността на защитите си, те го правеха без колебание, биеха се и умираха, спокойни в убедеността си, че служат на Еверам и че ще бъдат възнаградени в отвъдното.

Изрисувания се страхуваше, че на хралупари ще им липсва същото единство на цел, защото няма да успеят да се отдадат на битката, но докато ги гледаше как тичат напред-назад и се подготвят, си помисли, че може би ги подценява. Дори в Потока на Тибит всички идваха и заставаха зад съседите си в тежки времена. Именно това поддържаше живота и цъфтежа на селцата, макар да нямаха защитени стени. Ако можеше да ги увлече, да не им позволява да се отчайват, когато се надигнат демоните, тогава може би щяха да се сражават като един.